Всяка година на 10 ноември Турция отбелязва смъртта на Мустафа Кемал Ататюрк, основателя и първия президент на Република Турция. В 9:05 ч., момента, в който той издъхва, сирените изсвирват силно из страната, а хората спират на улицата или стоят безмълвно на работните си места, за да си спомнят "Бащата на турците", каквото буквално означава фамилията му. В "Анъткабир", легендарния мавзолей на Ататюрк в Анкара, се провежда официална церемония, на която присъстват множество граждани, а медиите и социалните мрежи се наводняват със съобщения, изтъкващи величието на Ататюрк.

Тази година всички класически ритуали се осъществиха. Но имаше и нещо ново и различно. Политическият лагер зад президента Реджеп Тайип Ердоган, който традиционно се идентифицираше с исляма, а не със силно светски настроения Ататюрк, се показа "по-ататюркистки" настроен от всякога.

Тази необичайна гледна точка за пръв път се прояви в основния идеологически индикатор на режима на Ердоган: проердоганистките медии, които сега са преобладаващата част от турските медии. Вестници, които досега са показвали не съвсем искрен интерес към честванията от 10 ноември, този път отдадоха огромна почит на Ататюрк с материалите си и показаха непогрешимо различие в тона си към него. Членове на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) изразиха неочаквано възхищение от него в съобщенията, които отправяха публично. Местните клонове на ПСР организираха безплатни автобусни превози до "Анъткабир", обявени с плакати из градските центрове. И най-важното - самият Ердоган, чието отсъствие на някои от предишните отбелязвания се набива на очи, ръководеше церемониите на "Анъткабир".  

Новооткритата любов към Ататюрк със сигурност беше нещо ново за ПСР и нищо чудно, че доведе до десетки колонки в турската преса. "Муджахидите към Анъткабир", отбеляза популярен колумнист с изумление и изтъкна контраста между ислямистките корени на ПСР и светската визия на Ататюрк. Контрастът беше ясен и вероятно затова самият Ердоган почувства нужда да отговори на онези, които критикуваха него и партията му за промяната в тона. "Ще защитим наследството на Ататюрк", закле се той на конференция, организирана в чест на Ататюрк в президентския дворец. Той обеща и да спаси наследството му от "идеологическото тесногръдие, което инструментализира името му."

Защо му трябваше на Ердоган да наблегне на това? И каква е причината ердоганистите да се "връщат" към Ататюрк и да изземат територията на почит към него? Първият отговор са президентските избори през 2019 г.,

печеленето на които е най-важната цел за Ердоган. За разлика от парламентарните избори, които печели постоянно от 2002 г. насам, вот, който се колебае между 40% и 50% от електората няма да е достатъчен този път. Ердоган трябва да спечели над 50% от вота и всеки изглежда е съгласен, че в този праг има рискове. Консервативните ислямистки гласоподаватели, на които Ердоган традиционно разчита, просто не са достатъчни, за да му дадат над половината от мандата на нацията. Също така му е нужно да привлече онова, което традиционно изгражда "дясноцентристките позиции" в турската политика, които винаги са представлявали електората "по средата" между светски настроените поддръжници на Ататюрк и проислямските консерватори.

Скорошно политическо развитие, което също може да е подсилило тази политическа нужда, е основаната през октомври "Добра партия"

на харизматичната Мерал Акшенер. Партията изглежда е опит да се съживи дясноцентристкото пространство, изчезнало още от ранните години на ПСР. Проучванията показват, че Добрата партия бързо е натрупала висока популярност, достигаща 16% от гласовете, а тази на Ердогановата ПСР е спаднала до 38%. Приемането на Ататюрк би било хитроумна тактика за връщане на част от гласовете, прелели се от ПСР към Добрата партия.

Вторият отговор защо Ердоган вече приема Ататюрк е по-стратегически и концептуален: Ердоган желае да се представи като "втория Ататюрк", втория спасител и основател на нацията, и е много по-лесно да го направи, като се хване за наследството на първия Ататюрк. Тази тенденция става все по-видима в последните три години, както обясних миналата година в "Ал Монитор", в начина, по който Ердоган използва символиката на Ататюрк. Това включва заявката на Ердоган да води "втората освободителна война на Турция" - по примера на първата, която "Бащата на турците" води след Първата световна война - и изборът на Самсун (града, от който тя започва) за начало на предизборни кампании.

Същевременно има важен нюанс между образа на Ататюрк, с който Ердоган сега се идентифицира, и образа на Ататюрк, който "ататюркистите" в Турция традиционно отстояват. В последния Ататюрк работи за озападняването на Турция, секуларизирайки страната си с реформи "отгоре надолу" във времето на абсолютна президентска власт между 1923 и 1938 г. Ердоган и последователите му разбираемо пропускат тези несъвместими с исляма теми.

Ататюрк, когото те по-скоро харесват, е антизападният военен герой, спасил родината от окупацията на европейските империалисти в периода 1919-1922 г. Това също така им позволява да твърдят, че Ердоган "не премахва (наследството на) Ататюрк", както ататюркистите обикновено твърдят. Ердоган, според техния светоглед, само "пресъздава" това наследство, като отново прави Турция "независима".

Иронията е, че Ердоган не просто си присвои този "съшит" Ататюрк в речта си от 10 ноември, а и осъди онези, които "го тълкуват погрешно". Последните включваха опозиционната Републиканска народна партия (РНП), партията, основана от самия Ататюрк. "Няма да позволим на нито една партия като РНП да "иззема" Ататюрк от нацията ни," обяви Ердоган. "Ще го разберем и ще говрим за него като за Мустафа Кемал на нашата нация... ветерана на нашата Война за независимост."

За мен това беше поредното потвърждение на очевидната истина, която повтарям от известно време: официалната идеология на "Новата турция" на Ердоган, ако има такава, не е "ислямизъм", както изглежда си мислят някои западняци. По-скоро е ердоганизъм. Последното е смесица между ислямизъм, турски национализъм, антиелитистки популизъм, морализъм, непотизъм и опортюнизъм. Може дори да включва, както виждаме сега, предефицирана доза ататюркизъм.

Мустафа Акьол, Ал Монитор/ Дневник