Милен Маринов 7 километра. Толкова трябва да измине българското общество до истината. За да види цялостната картина на това, което е ставало в България преди `89 и да разбере защо стана така след `89. 7 километра, защото толкова са дълги архивите на Държавна сигурност. Оправдавайки напълно мнението, че ДС беше държава в държавата, след като всички други архиви са дълги 9 километра. Най-после, след години чакане и няколко комисии, поне на хартия има някакъв шанс досиетата да бъдат прочетени. Все пак не трябва да сме големи оптимисти след крещящите нарушения на последния засега Закон за досиетата. Пазарлъците, забавили повече от два месеца създаването на Комисията за достъп до архивите, доведоха до тотален превес на управляващата тройка – 7:2 члена. И то при положение, че законът позволява в нея да влязат хора от ДС, но не и такива, срещу които те са работили. А фактът, че няма текстове за лустрация не е признак на великодушие, а само показва, че в настоящата власт има немалко хора, които тя може да засегне. Винаги съм смятал, че досиетата на всички политически доносници трябва да бъдат поставени на стените. И всеки сам да определи отношението си към тях. Дали да им вярва, и дали изобщо да ги слуша. Както стана с някои видни представители на журналистическата гилдия. Мислех, че тези от другите направления са служили на държавата, както са го правили колегите им в чужбина. Но някои нагли изказвания на лица от ДС, казани с тънка усмивка, ме накараха да съм за пълно и безусловно отваряне на всички досиета. Невиждам как нещо, направено преди много години от вече несъществуващата ДС може да застраши националната сигурност на България днес. Нали точно когато открито прочетем тези страници ще покажем, че тази България не е онази България. Но успешният опит да се скрият неясно колко бивши агенти поставя еднозначно равенство между службите на миналия режим и тези на България 2007, член на НАТО и ЕС. Виж, много добре си представям как огласяването на някои факти ще застраши сериозно финан совия интерес на определени лица, намиращи се на ключови места днес. Една от популярните тези срещу отварянето на досиетата е, че никой не го иска. Младите не се интересуват от тях, а старите са заинтересовани да не се отворят, за да не излезе нещо нелицеприятно. Видното червено ченге Цвятко Цветков каза наскоро по темата следното: „Вдигна се неоснователно шум. Едва дишащата десница опитва да се показва през НЕСЪЩЕСТВЕН за страната проблем. Те си го избраха като политическо бастунче през 1990 година и още се опитват да го използват.” Той трябваше отдавна да си посипе главата с пепел и да замълчи, защото много добре знае какво има в прашасалите архиви. Това че още говори, показва изключителна му увереност, че за него и съратниците му няма да има никакви последствия от поредното отваряне на досиетата. 60 % от които, според някои, са унищожени. Съмнения, усилени и от смъртта на Божидар Дойчев, директор на архива на разузнаването. Аз не вярвам обаче това да е сторено. Трябва да си изключително неадекватен, за да унищожиш такова богатство. И досегашната ни „демократична” история доказва, че това не е направено. Просто собственикът му е сменил местонахождението на ценните папки. Но дали Цветков ще повтори, че досиетата не са важни, когато се види колко видни и нетолкова видни дейци на тихия фронт сега заемат важни постове в политиката, икономиката, културата. А къде са техните жертви – е ясно. През февруари си отиде художника Георги Баев. Джурлата, както го наричаха приятелите му, рисуваше страхотно морето и говореше истини. Дори и когато бяха опасни. Спомням си как преди 10 ноември в една „Всяка неделя” каза силни думи за властта. Години след `89 разбрах, че същата неделна вечер е подпалено ателието му в Бургас и са изгорели десетки картини, които на следващия ден трябвало да тръгнат за изложба в чужбина. Как е оживял Георги Баев само той си знае. Затова беше в реда на нещата да стане опозиционен депутат във ВНС, а после и да се откаже от политиката в българския й вид. Но винаги когато се сетя за този палеж ставам все по-уверен, че тези които твърдят, че досиетата не интересуват никого, не са прави. Имената на тези, които са подпалили картините на твореца, трябва да се знаят. И на този, която е драснал клечката, но най-вече на този, който е заповядал наказателната акция. И най-важното - не трябва да се забравя в името на какво /на кого/ се правеше всичко това. Георги Баев вече рисува на небето, но тук на земята остават тези, които са вършили гадости, като тази да гориш изкуство. Не съм сигурен, че мога да им простя. Комисията може пак да не си свърши работата. Но след няколко издънки, първата от които очаквам да бъде още на изборите за евродепутати, ще бъде принудена да започне отварянето. Пък и няма все тази коалиция, в която всеки има причини да държи архивите псевдоотворени, да бъде все на власт. Лошото ще дойде когато и следващата коалиция има свои причини да го прави. И тук е ролята на гражданското общество. Което ясно да каже, че иска да се раздели с миналото не като го хвърли в пещите. А като прочете всеки ред. Противното би значело да се излъже историята. Няма нужда да си последовател на дзен, за знаеш как да стане това. Просто се отваря първото досие и се продължава докато се стигне до последното. Най-дългите 7 километра от историята на България. Ако ги преминем ще имаме и бъдеще. Истинско бъдеще.