Пак намериха бракониерски мрежи в „Тича“

гласувайте 19.06.2014 14:13

Ще сложим край на ДПС

123 19.06.2014 16:54

Глава VII. Убийството на войводата Бенковски

I

И така, ние четирма души: войводата, отец Кирил, Стефо далматинецът и аз, изгубихме се завинаги от очите на злощастните си другари. Аз притежавам твърде малки подробности за тях после раздялата ни, затова няма и да ги описвам. Онова, което зная на вярно за тях, е това, че едни пристигнали благополучно до Тетевен, гдето се предали на турците, други се блъскали няколко деня назад към Тракия, от които някои станали жертва на глада и башибозуците, а някои - твърде незначително число - се спасили в затворите, четвърти се самоубили, пети пропаднали без вести и така нататък. Аз ще да се занимая със съдбата на нашето пътувание, ще да ви разкажа, както можа, последните минути от живота на най-главният виновник от Априлското въстание и неговата трагическа смърт.

Щом ние оставихме зад гърба си нашите другари, след няколко крачки ето че напредя ни зее каменната пещеря, показана от бае Станча. Покачихме се по камъците и хлътнахме вътре един по един. Тя беше дотолкова тясна навътре, щото малко сено, запалено на входа й, решаваше нашата съдба, т. е. щеше да ни задуши вътре като лисици. Дъното й, доколкото можа да помня, че губеше в мрачна неизвестност, там далеч под земята. Около един час стояхме ние в това странно жилище, без да можем да се успокоим на минута, при всичко че надеждата ни да се нахраним преставаше вече малко по малко да бъде само пуста химера. Спогледахме се най-напред един други, захванахме да изпитваме по с критическо око местността, всекиму се искаше да изяви недоверие, а никой не смее да се обади от страх може би да не разчовърка чувствителното място, да не убива толкова скоро и останалия на иглен връх кураж. Най-напред отец Кирил пое думата:

- Уверени ли сте вие, че тоя българин (бае Станчо) не е някой турски пета (предател), преводен нарочно да ни затвори в тая кошара като стадо, а после да доведе турците да ни избият? - каза той, след като свърши вече преглежданието. - Отгде може да го знаеш що е за човек и какво търси по тия места, когато никой българин не може да се подаде от селото навън? Отгде знаем, че той не е преводен от турците нарочно да примамва комити?

Думите на отец Кирил не искаха голямо тълкование. Може бае Станчо да не прекарваше никак през ума си това намерение, което му ние приписвахме, но можеше в същото време да е един от най-безсъвестните шпиони, а ние се мъчехме да сключим с него братски условия1. Решението на тая тайна беше немислимо и по тая причина, без да си губим времето, предпочетохме да извършим онова, което беше за в полза на милата душица, т. е. решихме да излезем из пещерята и да си вземеме очите из гората. Поехме към една урва на западна страна и после един час възлизахме на каменливия й връх, гдето слънчевите лучи шибаха до нетърпение. Мястото бе така запазено, щото неприятелят да имаше и ястребови очи, пак не можеше да ни зърне. Възползувани от тия естествени добрини, ние си събухме навущата и разблякохме мокрите дрехи, които простряхме по нажежаните от слънцето камъци, защото една неделя става вече, как киснем във вода, така щото цели се бяхме вмирисали.

После една почивка от два часа ние тръгнахме отново по върха на планината. Наблизо връхлетяхме едно малко момче-козарче, което нямаше при себе си ни хляб, ни каква-годе друга гостбица. То ни каза, че ако преминем двете реки (Бели и Черни Вит, мисля), насреща в голямата гора, която се площеше напредя ни като морска повърхнина, имало една говедарска кошара, до която сме можели да стигнем тая вечер, ако вървим бързо. Говедарите били от ближното село Бросен. Като беше добро времето, като нямаше ослепителна мъгла, из която да си блъскаме главите, до вечерта ние можахме да преминем доста място, като прегазихме в същото време и двете реки при всичката си слабост. Местността или пътят по-добре не беше така убийствен, както досега. При залязванието на слънцето чухме да реват говеда в ближния букак, на които гласовете дотолкова приятно се отзоваваха в нашия слух, щото ние ги взехме за ангелски тръби. Нямаше никакво съмнение, че тук са говедарските кошари, за които ни говореше младото козарче. С голямо предпазвание, с влачение по очите си, за да не би да ни притоплей от невидимо място, се приближихме ние до кошарата, т. е. до колибата на говедарите, след като се уверихме наздраве, че никакви пусии не съществуват наоколо. Освен това ние видяхме отдалеч вътре в колибата няколко панагюрци, бивши наши другари преди 2-3 часа, които ядяха хляб и разказваха нещо - известно какво - на зяпналия говедар. Тия се връщаха вече за Тракия. Колкото готов хляб имало при говедарите, пашите подранили другари бяха го оплескали до кора, а ние трябваше да теглиме зазъбица.

След заминуванието на панагюрци, които смятаха да преминат тая нощ златишката равнина, говедарите сториха тертип да сготвят и за нас нещо. Най-напред се насърбахме само с кисело мляко, а после ни донесоха в краището на гората и по малко кукурузен хляб.През целия си живот аз не съм ял така сладко, па и няма да ям оттук нататък. Вечерта ние останахме да нощуваме при тях, едно, че имахме нужда от дълга почивка, а, друго, че нощният мрак ни препятствуваше да пътуваме. Утешително беше за нас и това, че според думите на самите говедари, откак се дигнало въстанието, само един път са дохождали при тях башибозуците. Това изключение с нашите говедари може би да ставаше по тая единствена причина, че кошарата им беше малко отстранена. За да преспим тая нощ, говедарите ни отведоха в една пуста колиба, в която не бяха живели хора от няколко години. Тя се намираше на 200 - 300 крачки разстояние от тяхната колиба, в едно затънтено място, направена с букови цепеници отстрани, изправени отдолу нагоре, а отгоре нямаше нищо. Така щото звездите свободно надничаха вътре. Буйна трева, повечето пъстролиста папрат, беше израснала извътре, върховете на която се равняха с височината на стените, само мястото посред, гдето беше горял огънят, оставаше голо като тавичка. Тук ние постъпкахме и поналегнахме балканската треволига, върху която си сложихме в тъмнината полуизгнилите кости.

Понеже мястото беше затулено от всяка страна, по съветите на говедаря ние си стъкнахме и малко огнец. Не се мина много време, а слушаме, че нещо пищи около огъня, но кой обръща внимание - помислихме, че е някой червей. По едно време обаче Бенковски скочи като попарен и извика уплашено. Дордето ние разберем каква е работата, от скута му се изтърси пъстра пепелешка, змия усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу. Дълго време ние не можахме да затворим очи пред вид на тия студени гости да не би да се срещнем насъне с отровната им засмивка. Чак посред нощ затворихме очи под строгото карауление на едного от нас. Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателство, но и от змии още трябваше да се боим!...

От най-напред много си мислехме дали трябва да се запреме в тая колиба, т. е. да се повериме на говедарите, които, не дай боже, ако бяха някои лоши хора, турско ухо, в ръцете им беше да ни изчукат тая нощ като пилци. Но сънят и тежката нощ надвиха на всичко. Естествено бе, че после едно нахранвание като хората, после изсушаванието на дрехите ни и после нагряванието на огъня сънят, сладкият сън, ставаше неизбежен. Един от нас - отец Кирил, ако помня добре - остана да ни караули до известно време, а после друг трябваше от трима ни да го замести. Спахме, пременявахме се, трупахме дърва на огъня, а що ставаше в това време навън - никой не иска да знае, светлината на огъня не ни даваше възможност да следим и външния мир. Но чуваме навън - върши се нещо необикновено. Среднощ се минуваше, когато всинца бяхме разбудени, отведнъж се намерихме около огнището със заспали физиономии. Страхотия! Светът рискува да пропадне, втори потоп се готви да стане... Буря ужасна, тъмнината грозна, Балканът реве сърдито, букове падат, клонища скрибуцат от триение един от други, земя, небе и планини станали едно, трещи, плющи - в действителност светът пропада!... Тъмни облаци, които висяха като скали над самите клонища във вид на конусообразни тръби, плуваха вълшебно и грандиозно с голяма бързина над главите ни. Силният вятър дигаше где що му се попадне, не се забави той да се трогне и до нашето скромно жилище, което се люлееше чак от основата си. Докато въгленчетата хвърчеха нанагоре едно по едно, като из параходна тръба, отведнъж цялата жарава заедно с пепелта се дигна от огнището и полепна по дългата брада на о. Кирила. Бедният, той изхвръкна навън из вратата и изрева, колкото си може: „Изгорях!“

- Скоро бягайте навън, че колибата гори! - повтори той след няколко минути и ние се намерихме при него във високата папрат.

И действително горнята част на нашето опустяло жилище гореше вече, запалена по всяка вероятност от хвръкналия огън. Ние треперехме от планинския студ сред поляната и се стискахме един от други да се не изгубим в убийствения мрак. В това време именно силен дъжд, лапавица, град, сняг и пр. рукна да вали, а бурята започна да утихва. Ние се свихме един до други, наведохме глави и изложихме гърбовете си на пороя и така дочакахме заранта. Докато тъмнееше наоколо, малко по малко захванаха да побеляват гората и тревата, нежни и зелени като през месец май, както се е рекло. Искам да кажа, че дъждът се пресече на студен сняг, като че да не беше 8 май, а 8 ноември, или пък баба Марта. Той се постилаше разкошно по земята, като бели трендафильови листи. Скоро атмосферата изстина чувствително, дрехите ни на гърба станаха корави като дъска, ледени пръчки, бистри и прозрачни, повиснаха от листето, с една реч - зима не на шега. Захвана се вече страшният и паметният оня ден - събота, 8 май, който така също ще да бъде записан, както казах вече, с черни слова в хронологията на въстаниците от 1876 година. Той нанесе последния удар на нещастните борци за българската свобода, той се притече на помощ на хищните и така силни башибозуци!...

Тая нощ немилостивата Стара планина беше пълна с поборници върху една линия от 40-45 часа разстояние, от Сливенския балкан Демиркапия до Марковата врата на запад2. Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя. Ние стояхме под една шумка, натрупани със сняг като същи кютюци, и не смеехме да се мръднем от мястото си, от страх да не би да направим стъпки. Зелената до среднощ трева и листи сега бяха увяхнали и попарени като коприва, заковани в прозрачен лед. Снегът падаше на парцали, на десет крачки разстояние не можеше да се види. До късно време през тоя ден, 8 май, ние се маехме на това място около говедарите и си пръскахме главите накъде именно трябва да отидем.

- Ей, сиромаси! Живи ли сте? Тая поразия като че нарочно за вас да става - каза един от говедарите, който дойде да ни обиколи на заранта.

Отидохме в колибата на тия последните, които не бяха изкарали още говедата на паша по причина на времето. В колибата им гореше такъв огън, на който свободно можеше да се опече цял един бивол. Говедарите бяха трима души българи. Щом ние се подадохме, тия отложиха калпаци и целунаха ръка на о. Кирила. Дълго време тия се чудеха както на нашия ум, така и на дързостта ни, че сме се решили да потеглим по Балкана в такова разбъркано време. От най-напред се побояха да ни приемат в колибата си, но ние сполучихме да ги уверим, че сме чисти българи, червата си да видим изтърсени на земята, пак няма да споменем името на оногова, който ни е дал залък хляб, който ни е подал братска ръка. За спечелванието на тия хорица на наша страна най-много трябваше да благодарим не на револверите и на калпаците с левове, а на кръста и капата, т. е. на о. Кирила, който във всеки случай повече състрадание възбуждаше в хората, отколкото ние.

Един от тримата ни благодетели на име Нею склони да дойде с нас и същия ден още да ни заведе докъде тетевенските колиби, гдето щеше да ни предаде на друг един говедар, негов познайник и добър човек. Според думите на тримата тия говедари, кошарата на тетевенския говедар се намирала около мястото, називаемо Свинарската лъка, гдето не било дотолкова мръсно, т. е. там нямало да пречат башибозушки потери, и по тая причина можели сме да останем за няколко деня при добрия говедар. Кой знае, може би тая надежда, това утешение да ни се даваше от тримата ни приятели с единствена цел да се махваме по-скоро от колибата им. А снегът следваше в това време да се лепи богато по земната повърхност; той надминуваше вече педя дебелина и наближаваше да достигне колене. Тримата говедари не можеха да си обяснят по никой начин причината на това безобразие, да вали сняг 15 деня след Гергьовден.

Бай Нею си приготовляваше вече едно-друго за път. Но преди да потеглим, нужно бе най-напред да похапнем нещо, па тогава да се борим с дебелия сняг и с увисналия по клончетата на дърветата лед. Трябва да ви кажа, че и на тая кошара брашното се даваше с четеля. По тая причина наместо хляб един от говедарите, най-младият, засука скути и надве-натри замеси малкото брашънце на тесто, което накъса на малки парченца и го хвърли в черното котелче да ври на огъня. Тая гостба се казва траханица, позната на мнозина от читателите.

Дордето стана готово ядението, простодушните наши благодетели, които не снемаха от нас погледите си, не преставаха да ни отправят различни питания, на които ние всинца от един път отговаряхме с голяма готовност. Отговаряхме ние просто по тая причина, защото животът ни стоеше в техните ръце, а, от друга страна, като къкреше котелчето на огъня, предназначено за нас, разполагаше ни към всичко.

- Кой знае колко пара вземате вие, като сте тръгнали да вършите тая работа? - питаше един изпомежду тях със самоуверение.

- То не иска я питание колко ще вземат такива като тях хора - възрази бачо Нею, който щеше да ни води към Тетевен. - До десятина лисичи очи (жълтици) трябва да се набират на годината? - прибави той въпросително.

- Тютюн парасъ - потвърди други.

- Зад тая ваша работа, галиба, че Голямата мечка (Россия) стои и аз няма да се излъжа, ако ви нарека нейни хора - забележи важно най-старият от тримата говедари, като посочи с пръст към север. - Ние се четем като негови деца, той се труди да ни избави от невярна ръка.

- А за Божагроб нищо не казваш - възрази втори. - Него ще отърве той по-напред, па тогава нас. В неговата земя най-много се пазела вярата и божите закони. Аз съм слушал от стари хора и от попове, че в неговите ръце се намирал честният кръст и дървената сабля на свята Богородица, с която агарянците едно време превзели Стамбул; по тая причина срещу неговата християнска войска никакъв друг аскер не е в състояние да се бори: пред топа му върви кръстът...

Така любезно бяха се впуснали в разсъждения тия горски хорица, защото по причина на лошото време тия не бързаха да пущат на паша добитъка си. Преди да потегляме на път, Бенковски поиска да си промени войводските дрехи, както и ние самите; но освен два скъсани калпаци, които говедарите можаха да намерят помежду си, други никакви не бе възможно да ни се доставят. За всичко ние заплатихме на говедарите.3

След като се опростихме, предобед потънахме в гъстия букак, предвождани от Нея, към западната страна. Бяхме извървели едно разстояние от 500-600 крачки място, когато тоя последният се повърна да обади на другарите си да пуснат говедата подиря ни, за да се заличат дирите ни в снега. За да достигнеме до Свинарската лъка, имаше няколко пътеки, твърде преки, чрез които в късо време можехме да се намерим там. Водачът ни обаче забележи, че и нощно време той не би се решил да ни преведе през тях, по причина че били заловени на няколко места от башибозушките потери. Следователно, ние трябваше да бродим и да пътуваме през такива места, които са достъпни само на мечките и в които бе стъпял чавешки крак само от немай-къде.

И така, ние започнахме борба с майския сняг, без път и без строго определено направление. По причина че вятърът бе утихнал вече да люлее клоновете на дърветата, по които се лепеше мекият сняг, щом се досегнехме до някоя шумка, вратовете ни се покриваха с дебела преспа.

II

Живо създание, ни птица, ни балканско животно, ни пък някакви си следи от одушевена твар не се виждаха. Букове колосални, с опрени до облаците върхове, хралупи като крепостни стени, покрити с мъх, червояденина и жълти гъби, свалени по земята дървета, които бяха запазили своята дива гордост и в окончателното си поражение - и друго нищо повече. В тая дива местност бае Нею беше за нас и господ, и другар, и опасение, и надежда, и всичко друго, каквото щете. Изгубен бае Нею - изгубвахме се и ние. Къде пладне достигнахме в една река, на която свирепото течение още по-голяма монотонност придаваше на околността. За да направим игра в дирите си, умният и практическият човек, който вярваше, че дървеният калъч на свята Богородица бил в ръката на руския цар, предложи ни да нагазим в реката и да тръгнем сред посинялата от бистрина вода надолу по течението! Разбира се, че тая жестока заповед биде изпълнена още на минутата без никакви разсъждения. Зацапахме ние като патки по каменливото дъно. На много места дохождаше отпредя ни или водоскок (малък, разбира се), или пък дълбока вирчинка, която да прегазим. Ние се отказвахме.

- То ще се рече, че аз трябва да се върна при добитъка си, когато вие сте знаели от мене по-добре - възразяваше безапелационно и неумолимо Нею, като си държеше в същото време и двете ръце отворени в знак на учудвание.

Нямаше що да се чини: пак влязвахме в линията на шумната река. Сиромахът о. Кирил! Неговото дълго расо плаваше по повърхността на водата, като че да беше сертме. В едно удълбано място Бенковски се стрепна и цял-целниничък се простря сред ре.ката с главата нанапред. Най-после всинца вкупом бяхме принудени да се откажем от тая крайна предпазливост, защото краката ни изтръпнаха и се вдървениха от студ, като безчувствени кютюци. Измъкнахме се из реката като самодиви и поехме на дясна страна из стръмната урва. Пак се спря Нею и изново начерта друг, по-практичен маршрут. Той тръгна по обикновено най-напред, захвана да мести своите високи като кокили крака и ни поръча да стъпваме право в неговите стъпки и да се не подпираме на пушките си освен той на своята дрянова тояга! За приятно разнообразие или за остра шега, ще възразят може би читателите, е правил това немилостивият Нею. Ни едното, ни другото. С това той искаше пак да напакости на потерята, която, като види, че само един човек е пътувал, няма да се впусне да го преследва иди пък ще го вземе за овчар.

Но щом наближавахме някоя извънредна стръмнина, всичките хитри стратегеми на Нея рухваха на земята. Наместо малки стъпунки по снега се изписваха различни карикатурни фигури, размесени с пръст и букова шума, попадала по земята, а понякога, като не се случваше да има наблизо дърво или клон, за да се заловиш от него, линията ставаше продълговата няколко метра, на края на която се събираше голям сняг, който неволно си тикал с краката си. Искам да кажа, че ние падахме и ставахме. Пушките, които от по-напред държехме на ръце, за да не ги дотегнем някак на снега, т. е. кондаците им, което се считаше за явно предателство, сега отхвъркваха настрана и цели-целнинички се изписваха върху преспата, така щото твърде наглядно можеше да се познае и от каква система са даже. Освен преводачът ни, бае Нею, който твърде рядко се излъгваше да падне, и то на някое много зло място, ние падахме напред непрестанно, но не толкова често, както правеше това о. Кирил. Сиромахът, по причина на дългото си расо и на тежките дисаги, пълни с бели меджидии, един път прекрачеше, а два пъти изправяше поклон. При всяко падание парите издрънчаваха, като че да се намирахме в сарафски дюген, а Бенковски изглеждаше накриво свещеника и му скърцаше със зъби.

Когато горското око на бачо Нея забележи, че ние отпадаме от минута на минута и все повече захващаме да не пазим правилата на горски хора, започна малко по малко да ни издига към върха на планината под предлог, че оттам ни бил уж пътят за Свинарската лъка. Колкото повече излязвахме нагоре, толкова по-чувствително се усещаше студенината, толкова по-непроницаема ставаше мъглата, която се лепеше и позлатяваше с лед и дърветата, и снега. Снегът престана вече, но тук, по планинските височини, той надминаваше и колени, замръзнал и поледен, а не мек и пръхкав, както по ниските места, така щото едвам можехме да го пробиваме с краката си. Мокрите ни дрехи така се сковаха на гърба ни от планинския студ, щото взеха коравината на чамова дъска. С една реч, зима и студ; като по Коледа. Надвечер, като преминувахме една урва на ребро, за пръв път се уверихме, че и други божи създания обитават в тия места. То бяха дирите на една мечка, която заминала пред нас. Малко по-нататък Нею се спря заведнъж и посочи с поглед и ръка нанадолу. Какво беше нашето удивление, когато ние съгледахме едно космато валмо, като че да бе покрито с обърнат наопак кожух, на който от страна висеха двата ръкава. Това неподвижно валмо беше нашата спътница - мечка, обърната към нас със задницата си, а главата й се не вижда, като че да беше заровена в земята.

Ние се спряхме и с втренчено любопитство гледахме на страшното това животно, което бяхме наближили около стотина крачки и което не ни виждаше още, нещо твърде удивително. Разбира се, че ние никакво зло не можехме да й направим, защото да гръмнем с пушка, значеше сами да се предадем на потерите, които бог знае дали не се намираха на няколко крачки разстояние от нас. Най-после бае Нею подигна един чукан и го хързули направо към мечката, който удари в краката й. Що ни трябваше? Пущината наистина не ни виждала. Тя дотолкова се уплаши от нашето появявание, щото подскочи на четирите си крака като зайче и така ужасно ревна, щото ехото на гласа й се забиваше от четири страни на планината; а кютюци, а камъци, плюсък и трясък нямаха граница.

- Пуста останала! Черви мозъка ти да изедат - избърбора бачо Нею подире й.

Като отидохме на мястото, гдето беше се спряла тя, видяхме, че си била пъхнала главата под снега в един дълбок мравуняк да търси яйца, та затова не можала да усети нашето приближавание.

И така, тоя ден може да се каже, че го преминахме благополучно. Хиляди пъти бяхме повече благодарни да срещаме мечки, вълци и пр., отколкото наши братя - человеци, които бяха по-опасни от зверовете. Нощта, не дотолкова мрачна по причина на снега, ни свари на върха на планината. Заедно с нея настана и коледен студ, до такава степен, щото ние замръзнахме на мястото си и никакво движение не беше в състояние да ни поддържи нормалната топлина. Нею искаше да продължаваме тая нощ пътя си, така щото до разсъмвание да преминем оная местност, в която той се боеше, че не е край да няма турски пусии. След дълги молби и убеждавания едвам можахме да го отвърнем от това му намерение, да склони да преспим тая нощ в някоя долина, гдето да си стъкнеме и малко огнец.

Както обикновено става в подобни случаи, така и сега, ние избрахме такова място за спане, в което, за да се види огънят ни, башибозуците трябваше да се покачат на облаците, и то право над главите ни. Другояче бе невъзможно. Над главите ни се издигаха колосални кичести букове, които приличаха на цъфнал трендафил по причина на натрупания върху им сняг. Освен това от всяко клонче и листче висеха ледени шушулки, като от полюлей, измежду средата на които бяха заковани зелените пролетни листи. За огнище ние си избрахме такъв един допотопен дънер, кух като бъчова, който приличаше повече на остатки от римска крепост, отколкото на дърво, защото зелената мъх, която го покриваше, съвсем други цвят му придаваше. В неговата дупка, която имаше форма на пещ, ние си стъкнахме огъня. Скоро червеният пламък започна да бухти из горната част на отверстието му и издаде миризма, като кога се подпали прахан. Бяхме изринали вече снега наоколо за сядание и Нею кършеше тънки вейки за постилане, а ние захванахме да се събуваме, когато едно непредвидено обстоятелство, за което никому през ума не минуваше, че ще да се случи, принуди ни да отстъпим няколко крачки настрана, кой с един крак бос, кой с два и пр. Причината на всичко това беше натрупаният по клонищата на дърветата лед, който, като се разтопи от буйния огън, започна да се сипе по главите ни като град. Освен че ни мокреше изново, но и гдето паднеше стопеният лед, накарваше човека да се почеше. Ние почакахме за няколко минути отстрана, но като видяхме, че тая комедия ще да се продължи през цялата нощ, потрудихме се да му намерим леснината, за да имаме възможност да бъдем по-близо до огъня.,

Бай Нею отсече няколко чатала, които заби около хралупата, напречи отгоря им други върлини и метна; върху тях мушамите ни, йод който се свихме на сепер. Така прекарахме ние през цялата нощ. Понеже от последните наши събития нямаше нещо привлекателно и утешително за разказвание, на Нея беше предоставено да разкаже своя живот и патими. Помня, че той наброяваше, че откак станал човек, до двадесят и пет пъти го били турците, четири-пет пъти му извивали главата да го колят, до петнадесят пъти го обирали и пр., и пр. Той бе прекрачил 40 години, а само три до четири пъти бил влязвал в черкова, и то на Възкресение и когато умряла майка му, та затова питаше отец Кирила дали не тежи на душата му голям грях. Войводата му отговаряше, че не грях, но и святец още може да стане той, ако турците го бият няколко пъти още.

На разсъмвание, когато сме заспали всинца, не зная как се е отъркулила капата на о. Кирила и паднала в огъня. Когато той я тури на главата си, тя приличаше на берберски тас, защото само от едната страна беше изгоряла.

III

На другия ден по пладне ние пристигнахме благополучно на Свинарската лъка, която се намира на едно разстояние от 2½ часа към северната страна на Тетевен. В ниските места на планината снегът беше захванал вече да се топи, а по високите върхове стоеше още. Силни порои рукнаха да текат по долищата.

Пологарите на бъдещия ни благодетел стояха вече отпредя ни на едно разстояние от 300 - 400 крачки най-много и ние свободно си издавахме главите из краището на гората, за да разглеждаме местоположението. Тия бяха построени на една гола поляна, заобиколена и от четирите страни с високи дървета, до които се опираше плетът на кошарата, в която запираха говедата. Само от едната страна, гдето се намираше колибата за хора, имаше празно място, т. е. поляна, която, се стесняваше постепенно към букака. От най-напред, дордето не бяхме пристигнали още, преводачът ни се съмняваше да не би да намерим пуста тая кошара, защото бил дочул, че турците скарали говедата около Тетевен; но сега не оставаше никакво двоумение по тоя въпрос: из колибата излязваше дим и пологарът се чернееше, гдето лежали говедата. Тия признаци се потвърдиха най-добре и най-ясно, когато съгледахме, че из колибата излезе човек, който задигна един чукан и пак се върна назад. Тая местност се нарича Малкия Климаш, която се намира между реките Брезова, Костия и Василева.

- Не бойте се вече; тоя е човекът, при когото ви водя - каза преводачът ни Нею радостно и засмяно, понеже се отърва вече от един тежък товар. - Вижда се работата, че момчето е отишло подир говедата, а той е останал да меси хляб. Работата се посрещна много добре и нам не остава друго нищо, освен да отида да го известя, че скъпи гости му са дошли.

От произнесените думи на бай Нея „останал да меси хляб“ нашите очи се опулиха. След няколко още наблюдения около колибата, да няма някаква турска пусия, делегирахме Нея, а ние насочихме пушките си към колибата от краището на гората за всеки случай. После десятина минути при нас стоеше вече очи срещу очи човек на петдесятгодишна възраст, среден ръст, с черни гъсти мустаци, из които се виждаха тук-там бели влакна, с голямо изпъкнало чело, набърчено като книжен фенер, с малки околчести сиви очи, които блещукаха като на лисица, и с туплест нос, който приличаше на татарски ботуш. Преминалата му възраст никак не съответствуваше с правото му като фидана тяло и с бързите му леки движения, свойствени само на двадесятгодишни момчета. Щом той се приближи до нас, без никакво посвенявание или страхувание отведнъж протегна ръка да ни поздрави, като да беше бил и пребил с нас, като че да бе известен, че тоя именно ден ще да има среща с нас.

- Хайде, добра среща, момчета! - каза той с мъжки глас, не без сериозност.

Готвеше се вече да седне насреща ни, но като съгледа о. Кирила, който стоеше малко настрана зад едно дърво (той завинаги вървеше малко настрана от нас), скочи на крака, с необикновена бързина смъкна си големия рунтав калпак, прекръсти се набожно и след като млясна десницата на святиня му, произнесе:

- Благослови, отче святи!...

- Бог и пресвятая Богородица да те благословят, чедо - отговори покъртено о. Кирил, като виждаше подобно религиозно страхопочитание в лицето на един планински говедар.

За да му направи още по-голямо впечатление, той измъкна из дисагите позлатения поибренски кръст и му го поднесе на целувание. После тая церемония между о. Кирила и непознатия ни още благодетел тоя последният се сложи на земята, подпрян само на едното си коляно, като че ще да мери нишан, и дорде ние се наканим да му предложиме обикновеното питание, той ни превари.

- С първото си виждание още, ако ме не лъжат очите ми, аз можах да се договедя като с какви хора имам работа... хора, на които съм готов и душата си да дам!...

Бенковски си подигна крадешком погледа от сериозното лице на чудния тоя човек, който като че не говореше от себе си, а сякаш че четеше епитафия върху паметника на някой гръцки герой, паднал за свободата на своята мила патрида. Погледна ме той и намигна с едното си око, което значеше: „Намерихме най-после човек, какъвто е нам потребен!“ Последният прибави:

- Но сега не е време да се хвалим един други кой какъв е и какво може да направи. Отсетне ще да се запознаеме, ако е рекъл господ, а сега да дойдем на работа. Аз мисля, че първото нещо, което ще да поискате от мене и от което имате нужда, не е друго нищо освен хляб. И тъй: какво ще да кажете? Да донеса ли нещо да похапнете?

Всеки може да си въобрази какво маслено удоволствие произведоха на нас последните тия думи на новия ни благодетел. Тия се потърколиха като по мокро кадифе и дълго време звънтяха на слуха ни, като че да бяха ангелски глас. Щом той, благодетелят ни, прие удовлетворителен отговор, т. е. че първата нужда е хляб, отговор, който отдавна чакаше на устните ни, скочи като петнадесятгодишно момче и бързо се затече към колибата.

- Ето човек, на когото напълно можеме да разчитаме и на когото можем да се надеем, че ще да ни помогне - забележи о. Кирил и смъкна от врата си тежките дисаги.

- Не е край да не бъде той работник от революционерния комитет, па може би и другар на покойния Левски - допълни Бенковски.

- Да ни дава хляб, па бил, какъвто ще - каза Стефо далматинецът, който се занимаваше да разчистя мястото, гдето щяхме да ядем, защото човекът, за когото ставаше дума, идеше вече към нас, натоварен с едно-друго.

Под мишница носеше той един кози мях, наречен огуртник, който стърчеше и от двете страни, надут като жероненска гайда. В подобни мехове овчарите и говедарите по Балкана си държат млякото, което става твърде добро и вкусно.

След ядение всичките наши предложения, които ние казахме на новия си благодетел, като: наема ли се той да ни прикрие за няколко деня из планината, дордето поутихне малко работата, може ли да намери някой човек или пък той сам да ни заведе към Троян, Сопот и пр., се приеха безусловно с малки някои забележки и предупреждения. Само когато тръгна да си върви назад старият ни проводач бае Нею, той направи следующата забележка:

- Всичко това е добро и аз никога няма да се откажа от да не помогна на такива наши юнаци като вас; но от едно нещо има да се боя в тая работа - и посочи с поглед към стария ни водач. - Страх ме е от тоя копилаш (умалително - момче), да не би да направи някой аджамалък (предателство, иска да каже), да отърве някоя дума пред кучлаците (турците)...

Като вярвахме, че тая забележка е искрена, и четирма в един глас въстанахме да защитим бае Нея, че той никой път не би се изтървал да направи подобна глупост, защото и неговият косъм не е от чистите, т. е. че и той ни е хранил и поил с ръката си. Това същото потвърди и Нею.

- Какво си хортуваш ти бе, аратлик? Умът ми, сполай му, не го е изпила още оная, която слушаме всеки дан по дърветата (кукувицата)!

Както и да е, а Нею беше спокоен вече, че сполучи да ни предаде на такива грижливи ръце. Той стоеше вече на крака с дебелата си тояга в ръце и няколко пъти повтори да каже: „Е, на мене изин да си вървя.“ На прощавание Бенковски го попита колко пари ще трябва да му заплатим за големия труд и неизказаната добрина, която видяхме от него.

- Колко ще да ми заплатите? Да можа поне да си купя едни подлоги (цървули, но презрително подлоги), защото тия на краката ми се изпокъсаха от вчера насам, па за останалото да прощавате: кой ще да му издирва много-много.

- Ни с пари, ни с думи можем да ти отплатим ние тебе - отговори о. Кирил и вмъкна в костеливата ръка на Нея стотина гроша пари.

Той му целуна десницата с отложен калпак, който подпираше с лявата ръка над главата си само малко открехнат. Щедрото възнаграждение, което се направи от наша страна на Нея, не остана чуждо за новия ни благодетел.

След заминуванието на бача Нея остави ни така също и другият говедар, т. е. навият ни благодетел, който отиде да обиколи дали се е чуло нещо за нашето пристигвание по другите там съседни колиби, а на нас се обеща, че надвечер ще дойде да ни вземе от тава място, за да ни заведе на друго, по-добро.

Вълю, или Велю Стоилов Мечката (така се казваше новият ни благодетел), е родом от Горньонската река, тетевенски колиби. Освен че той показа към нас от най-напред голяма готовност да ни приеме с такива думи и ласкави обнасяния, за които ни най-малко съмнение не можехме да имаме на него, но, от друга страна, той ни излезе и нещо като познайник по следующия начин:

- Хей, и аз имам момче, тъкмо на вашата пора, което от няколко години живее в пуста Влашка, в Турно Северин - каза той и въздъхна от всичката дълбочина на сърцето си. - Според разказванието на някои наши селяни, които го виждали там наскоро и приказвали с него, твърде ме е страх да се не намира и той сега по Балкана във вашия кайфет...

Не щеш ли, че това момче, за което дядо Вълю въздишаше от сърце и душа, от дума на дума да излезе познайник и приятел даже на Бенковски! Когато тоя последният разказа на милозливия баща чертите, името, възрастта и занятието на сина му, то той подскочи от радост, прегърна войводата, който описваше чедото му, и каза, че ние сме негови момчета и ще да се грижи за нас, както би се погрижил и за своя син. Иди после всичко това, после тая щастлива случайност, та се съмнявай в патриотическата искреност на дяда Въля!

- Мълчете и се молете богу само, който се смили над нашите теглила и ни изпрати тоя святи старец - забележи отец Кирил.

В отсъствието на дяда Въля Бенковски ни разказа, че действително той се познавал със сина му. В 1875 г., по Заарското въстание, когато той, Бенковски, беше определен да пали Стамбул, за което споменах в първата част на Записките си, синът на дядо Вълю бил един от определените палачи, но не заминал за Цариград. Според собствените думи на дядо Вълю, той бил роднина още и на Марина, из Тетевен, когото ни един от нас не познаваше лично, но го бяхме слушали, че той е един от приятелите-работници в Тетевен. Голяма нужда имахме да се срещнем с тоя последния и дядо Вълю се задължи да ни го доведе на другия ден в планината.

Всичко гореизложено, взето в едно от наша страна, ние повярвахме не на шега, че животът ни при тоя старец е в безопасност донейде си. Без да поставиме даже караул, оттеглихме се малко по-навътре в гората и легнахме да спиме. Дъждът почна да вали отново. Часът къде 10½ вечерта по турски зачу се плюсък откъм противоположната страна на кошарата, който приличаше повечето да е някоя мечка или друго животно, отколкото човек; но било каквото и да е, ние се отместихме от мястото си на пусия и обърнахме пушките към оная страна, отгдето идеше шумът. После десятина минути ние съгледахме бозовата аба на нашия старец, който отиваше право на онова място, гдето ни беше оставил от по-напред, и като се огледа надолу-нагоре, та видя, че ни няма, започна да подсвирва (хайдушки знак).

- Господ да ви знае, момчета! Прекъсахте ми сърцето като с кремък, когато видях, че ви няма - отговори той на нашето обаждание. - Какво не си прекарах през ума за вас?...

Когато го наобиколихме вече като пилци, той ни съобщи с важност на челото, че трябвало да се приготвим за път, защото ще да ни води навръх Стара планина, да ни запре в една каменна пещеря, позната само нему и още на един негов другар,

баю 19.06.2014 17:01

Глава II. Българският революционен комитет

I

"Български революционерни комитет!", "Панславически комитет!", "Бунтовни комитет" и пр. - лаеха него време всичките продадени полицейски и шпионски вестници, заедно с нашите главорези чорбаджии и интриганти гърци, низки поклонници и верни чада на тиранското правителство. Носовете на тия верни копои бяха обърнати към Букурещ и Белград. Там, и нигде другаде, се намира това "страшилище - комитетът" - казваха тия и турското правителство по примера на другите образовани господарства устрои шпионско отделение, в което се записаха различни вагабонти: поляци, гьрци и някои наши продадани българи, които ходеха начесто да дирят "комитата" в поменатите два града, отгдето се завръщаха с дебели лъжи, отличително свойство на шпионите, че издирили всичките главатари на комитета. Между другите наши българи в Букурещ е бил изпратен от страна на Али паша и някой си Светослав Сапунов. Ето що пише българският списател революционер - Л. Каравелов в своя в. Свобода, бр. 26, 10 декември 1871 г., за мисията на тая личност:

"Когато Сапунов дойде в Букурещ, то ни донесе две писма, из които едното беше от С., а другото от Д., в които ни рекомандуваха Сапунова като патриотин и умен човек. После вече ние узнахме, че писмото от Д. е фалшиво. В това писмо Д. (а може би и Арнаудов или сам Сапунов) ни пишеха: "Поговорете със Сапунова и гледайте да приемете неговите предложения"... Сапунов ни предложи и следующето: а) "Свобода" да престане и наместо нея да се издава "Революционер"; б) в "Революционер" да се псува Сърбия и Русия; в) да се говори всичко против Турция, само Али паша да се не закача; г) новият вестник да се издава тогава, когато се споразумееме с X. Арнаудова. За всичко това Сапунов ни предложи 300 турски лири"...

И така Букурещ и Белград дълго време са плашили турската империя, но тоя страх е бил напусто, защото в тия два града нищо сериозно не се е извършило, нищо революционно не е съществувало. За разпространението на тоя слух както между турците, така и между българите, даже и между ония, които са били в работата, че главата на комитета се намира в Букурещ, имало няколко причини. Първата и най-главната причина е била да се отвлече чрез това вниманието на турското правителство, което, като вярвало, че неговите душмани се намират вън от държавата, там ще да насочи шпионите си, а работниците в България да останат малко свободни. Второ, че когато един апостол каже на новопокръстения бунтовник, че голямото "добрутро" на комитета се намира не в неговото село или град, но там, в Белград или Букурещ, гдето има православен княз и християнска войска, то естествено е, че ще може да се произведе по-голямо впечатлание. Трето, че мнозина емигранти, избягнали от Турция, намираха прием в Румъния и Сърбия, а най-главното, че там живееха много войводи, които, при всичко че не правеха нищо, плашеха Турция. Четвърто, че много българи-градинари, които шетаха из Румъния за кора хляб, щом се срещнеха с някой по-отдавнашен българин в Румъния, който да псува турците и да им се заканва, че напролет ще бъдат изгонени, с цел да изкара някоя пара от простия българин, то тоя последният, като се завърнеше в отечеството си, с поемане на душата си разказваше, че видял еди-кой си войвода, който му казал, че царството на турците е свършено вече.

Зная един сиромах, доволно образован човек, който, след като свършил в Болградската гимназия, тръгнал си за България, но за да стресне малко своите приятели в Турско, купил си за двайсе бана един екземпляр от уставите на Централния революционни български комитет, с който още в парахода се похвалил на едно лице, че той е член на тоя комитет. Това лице се случило от шпионската глутница и на часа предава страшния комитаджия, който полежа няколко месеца в русчушкия затвор за ум и разум. На другия ден полицейската газета "Дунав" извести, че правителството турило ръка на един от размирниците на отоманската държава, когото търсело отдавна.

Пето, че в Букурещ се печатаха всички революционерни, книги под редакцията на Любен Каравелова, който така също беше известен чак в Бабá-алието като главен деятел на комитета. Той проповядваше постоянно със своя революционерен вестник (от 1870 до 1874), най-напред Свобода, а после Независимост, че никакво подобрение е невъзможно да се направи на раята, докато българинът не се опълчи с оръжие в ръка против своите угнетители турци и чорбаджии. Но завинаги се пазеше да изкаже, че в България се приготовлявало въстание. Когато Узунов поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, когато се хвана Димитър Общият и когато Ангел Кънчев посегна на живота си, то Л. Каравелов писа, че първият е направил това от лична ненавист; вторият бил елински пропагандист; а А. Кънчев се убил просто да не попадне в ръцете на турското правителство ("Свобода", брой 39, 1872 г.). Това той правеше с единствена цел да запази народното дело, което се приготовляваше измежду самия народ. Около Л. Каравелова са се групирали няколко български патриоти, като Хр. Ботев, Д. Ценович, К. Цанков и пр., които са били съучастници в движението, съчувствували са на делото, помагали в много случаи с парични средства, събрани от разни лица, но нищо положително не са знаели от онова, що се вършеше оттатък Дунава, освен Л. Каравелов и казаните му другари. Но това е било много по-късно. Българщината в Букурещ, както и в другите румънски градове, е съживена най-напред около 1860-1862 г. от покойния Раковски, който около това време съставил в Букурещ дружество. В това дружество, на което бил изработен, и устав от самия Раковски, взели участие богатите българи като Грудов, Андреолу Атанас, Евлогиевци и пр. Когато Раковски пожелал да вземат участие в това дружество и някои от младите българи, хора сиромаси, но честни, старите богаташи възнегодували, защото не им било приятно да имат съприкосновение с подобни хора, и по тоя начин свръзките между стари и млади били прекъснали веднъж завсякога. Така е и трябвало да бъде. Втора причина за това разделение е била: че младите патриоти почнали своите действия в Сърбия. После това старите устроили комитет (Добродетелната дружина) начело с Христа Георгиев, в който комитет взел участие и руският в Букурещ консул. Останалите в Букурещ младежи съставили нещо като революционен комитет, свърталището на който било читалището "Братска любов". Доколкото ни е извество, в тоя комитет взели участие Д. Ценович, докторите Гръмников, Планински, Попов, Русевич и пр. От 1868 г. Левски станал душата на тоя комитет. Той начесто дохождал в Букурещ от България и всичките членове гледали в неговото лице истински герой.

Както е известно, младежите, които отишли в Сърбия и в числото на които бил и сам Левски, с разрешението на сръбското правителство съставили българска легия, гдето са учили военно изкуство. Но скоро нашите братя захванали да постъпят с българските патриоти не твърде дружелюбно и легията се развалила. Трябва да кажа и това, че балканските устави, прокламациите и различните други правилници на покойния Раковски били са познати само на няколко души непору­мънчени още българи във влашката земя. Българският народ в Турско нямал никакво известие. Васил Левски е първото лице, което започна да работи направо с народа. Ето защо неговият успех бе голям и по тая причина неговите заслуги са неоценими.

Комитетът в Букурещ преди дохожданието на Каравелова, Левски, Ботева, Стамболова и пр. не е бил таен революционен комитет, а нещо в рода на английските клубове. За мода, или за да не стоят празни, няколко безгрижни и пустословни богаташи хрумнали им на ума да обяват себе си, че те съставляват някакъв си комитет. Може би те да са имали събрания редовни с председатели, подпредседатели, касиери и секретари, но това показва още по-добре, че в тия формални събрания нищо положително не се е вършило. Тия са служили само за забава, за прекарване на време на няколко души. Може ли да се счита за таен комитет онова общество, което подава открито мемоар на най-прочутия безсъвестен разбойник на света Наполеона III, който искал да учреди международно шпионство? Подобни общества, комитети, асоциации, интернасионали, клубове, уж революционерни, пълнят и в последно време цяла Европа, които само плашат венцоносните богоизбраници, и ги карат да измислят всевъзможни кепазелъци, а всъщност нищо не работят.

За любопитство на читателите давам място на следния привременен закон, написан от покойния Раковски, който никога не се е турял в действие и никому не е бил нужен, както и посетне Уставът на революционния комитет, който читателите ще намерят по-нататък:

ПРИВРЕМЕНЕН ЗАКОН ЗА НАРОДНИТЕ ГОРСКИ ЧЕТИ

Върховното народно Българско тайно гражданско началство, (което се състоя от седем лица: от председателя, подпредседателя и от пет върховни съветника, в събранието си подир едно дълго и зряло размишление решава и издава следният закон:

1. Народните горски чети имат да са предвождат и управляват всяка една от едного предводителя под името "войвода" и от едного знаменосца (байрактара), който ще бъде под заповед на войводата.

2. Войводите ще се делят на три степени; т. е. тий ще бъдат: първостепенни, второстепенни и третостепенни; тъй също ще са и знаменосците им.

3. Първостепенните и второстепенните войводи ще се назначават от Върховното Народно Началство, а третостепенните, както и знаменосците, ще се назначават от главния войвода, комуто под управлението ще са подложени сичките чети, които ще се отправят в Стара планина и другаде, догдето борави неговата власт.

4. Всеки първостепенен и второстепенен войвода е длъжен да събере и състави своята дружина, като направя един редовен списък: първо, на месторождението им, за възрастта им, за истинното им име и презиме, женени ли са или не, и за сичките телесни черти от личността им; второ, да ги прегледа и предири добре: какви книжа и записки имат отгоре си и по колко пари; трето, да ги съблече и прегледа: има ли болни в тях от световни болести, които тутакси ще изключава, и да не би някой си обрязан (сюнетлия) мохамеданец да се е вмъкнал помежду им, това ще се изпълнява от войводите не само тук, но и навсякъде, когато се съставят четите.

5. Всеки войвода е длъжен да закълне дружината си, като й предложи следните святи обязаности:

"Който има желание да постъпи доброволно в народните българоки горски чети, трябва да се с клства откаже: 1) от пиянство, 2) от лъжа, 3) от кражба между дружината, 4) от курварство, 5) да бъде на всичко послушлив на войводата и на байрактара си, 6) да не причини никакво си несъгласие чрез раздорни клюки и клевети между дружината, 7) да не може по никакъв начин да се отдели от четата, догдето не ги разпусне войводата, 8) да се задоволи на оная заплата, която ще намери за добро да му даде войводата."

Който приемни сичките тия условия и се обвързе с прописаната в този закон клетва за пълното им съхранение, само той може да бъде приет в народните чети инак, никой никак не ще се приема!

Забележка. Ако ли же някой си приеме с клетва тия всички обязаности и се съпричисли в народните горски чети, а отпосле престъпи само едната от тия святи обязаности, в такъв случай Войводата заедно със знаменосеца имат пълна власт да го накажат тутакси със смърт, като го обличат и докажат пред всичката дружина. Ако ли той, подир престъплението си, успее да избегне от своята чета ненаказан, тогава Войводата, чрез средствата, с които разполага, длъжен е да извести тутакси на другите чета, които са длъжни да употребят общо всичките всеможни средства да го накажат със смърт. Ако ли же и от всичките тях отбегне ненаказан, тогава остая тая грижа на Върховното Народно Началство да изпълни святата длъжност, гдето и да побегне той.

6. Ни един инородец и иноверец не ще се приема под никакъв начин в народните горски български чети.

7. Първостепенните войводи имат власт и право да съставят нови чети в горите и да им назначават войводи от третостепенен чин, като ги подложат под предписаната клетва и под настоящия закон.

8. Всичките войводи са длъжни да следват направленията и наставленията на главния си Войвода, който е определен от Върховното Народно Началство и комуто под управлението тия всички ще бъдат.

9. Която друга чета българи би се появила в Стара планина и другаде по България, ако тая чета не покаже знакът и не издаде лозинката, които ще раздаде и нареди на народните горски чети Върховното Народно Началство и главний Войвода, ако тая друга чета не покаже тия и ако като й се предложи на мирен начин да приемни, да се подложи под настоящия закон, не приеме, тогава всяка от народните чети е длъжна да я удари и разбие. Ако ли не сполучат да я разбият, длъжни са да известяват верните български жители, да я преследват тъй, както една ненародна разбойническа чета. А турските чети въобще трябва да се удрят и разбиват до изтребление.

10. Войводите имат пълна власт да казнят със смърт всяко предателско дело, било сторено от дружината на народните горски чети, било сторено въобще от кого и да е други българин.

11. Главния Войвода е длъжен да държи непрекъснати преписки с Върховното Народно Началство и да дава отчет на всичките си движения и дела в похода си; както и във време потреби и нужди да изпровожда незабавно нарочно человеци чрез средствата, които той по особни наставления разполага.

12. В случай смъртта (не дай, боже!) главния Войвода, второстепенния най-опитния Войвода що постъпи на негово място и ще следва сьщия ход на делата, които е следвал той. На място же второстепенния Войвода ще постъпи знаменосеца на главния Войвода; а знаменосеца на втория Войвода ще бъде знаменосец на новия главен Войвода. Ако ли се прилучи смърт на второстепенния Войвода, тогава главния Войвода ще тури на негово мяото своя знаменосец, а знаменосеца на второстепенния Войвода ще постави себе си знаменосец На негово си же място ще нареди най-достойния момък измежду дружината. Ако ли се случи смърт на третостепенния Войвода, главния Войвода ще се разпореди според изложения начин и в такъв случай прописаната клетва трябва да са подновява. Ако ли главния Войвода се намери надалеч, в такъв случай тогава дружината, чрез общо съгласие, т. е. чрез вишегласие, ще си избере временния Войвода от помежу си, догдето се срещнат с главний Войвода и го он одобри.

13. Ако някой си от дружината за каквато и да е причина дигне ръка против Войводата, знаменосеца или кого и да е от дружината, то всички са длъжни съгласно да го накажат тутакси със смърт.

14. Всичките войводи са длъжни на първия призов на главний Войвода да притичат незабавно на онова средоточиие, гдето ги той призове, освен в случай на невъзможност. Ако ли се докаже, че някой си не послушал тойзи позив, имающи възможност, такъв ще се сматря за народен предател и ще се казни със смърт.

15. Никой Войвода не може да се върне назад, догде се не срещне с главния Войвода и догде не се споразумеят с него за обратното минувание.

16. Върховното Народно Началство ще въоръжи всичките тукашни чети и ще им набави всичките нужни потребности за похода им, както и ще им улесни хода и минуванието за в България и обратно. При това ще се старае и грижи не само за тяхното безопасно зимовище, но и за новосъставените оттам чети.

СМЪРТНА КЛЕТВА

Обряда на смъртната клетва, която ще се кълнят постъпающите момци в народните Български горски чети, е следний: Ще се поставя един стол или друго възвишено нещо според мястото и времето, към Изток Слънца пред когото ще стои прав бъдъщий да се кълне, гледащ към изток: на стола ще се полага: от дясна страна кръст, а от лява святото Благовествование (Евангелие); от дясната же и от лява страна кълнящаго се ще стоят двама Войводи или двама знаменосци, или двама избрани момци от заклетите, с голи ножове, сключени над главата му; дясната му ръка ще бъде положена на кръста, а лявата му - на святото Благовествование. Едно трето лице, стояще пред него, ще чете велегласно клетвата; нящия ще я изговаря реч по реч:

"Заклевам са днес пред бога на честния кръст и на святое Благовествование, че ще удържа и изпълня всичките святи обязаности, които ми съобщиха и четоха в закона. Светлото слънце нека бъди свидетел на моята смъртна клетва; а храбрите юнаци с острите си ножове да бъдат мои казнители в моето престъпление."

Като се изпълни тойзи свят обряд, заклевший се ще се прекръстн три пъти и ще цалуне честния кръст и святое Благовествование, а свидетелите на клетвата му ще го поздравят братски и ще го причислят в Народните български чети.

1867, Голям Сечку, 1-й

Българският Централен революционерен Комитет се е състоял от няколко бездействени личности, които са били против всяко народно движение, направено без помощта на дядо Ивановия топ и без съгласието на Наполеона Ш. Тоя Централен Комитет, или по-добре Чорбаджийска дружина, състоящ се от Георгиевци, Панаретовци и други, е водел отчаена борба с младата революционна партия начело с Л. Каравелов, Хр. Ботева и др. Тия поддържали полицейски газети: Отечество1, Стара планина (по-късно) и пр., редактирани от продадени личности, П. Кесимов и някой си С. Бежанов, които кадели тамян на гнилото и отживялото, а хулели и правели доноси на младите деятели. По тяхна инициатива се ковели калпави дописки в издаваемите цариградски вестнади Турция и Право, в които се говореше, че Каравелов и неговата дружина са подкупенн от сърбите да увлекат българския народ във въстание против отоманското правителство. Но що говорим ние. Възможно ли е човек богат, владетел на няколко мушии, да има человеческо сърце, да мисли за своите угнетени братя! Каса с жълтици и патриотизъм са два заклети врагове един срещу други.

Тия самозвани патриоти не са приемали даже да се срещнат на улицата с българските емигранти, за унизение са считали ръката да си подадат някому от тях. Българският революционер поет Христо Ботев, който е родственик на милионера Евл. Георгиев, предпочитал да яде отвара и мляко помежду 20 до 30 души бедни емигранти, отколкото да влезе в палатите на безчувствения богаташ. Разказват, че тоя последният бягал като плъх по улиците, когато срещал Ботева, от огнення поглед на когото треперал. Букурещкият централен комитет е бил второ издание на славяно­филските комитети, които така също са плашили неприятелите на българския народ, най-много гърците и маджарите, а на дело тия комитети са изпращали в България само черковни книги и попски патрахили.

За доказателство на казаното от нас ние притежаваме следния документ, прошение от българските в Букурещ емигранти, подадено на румънския министър на вътрешните дела след минуванието на Ботевата чета. Ето тава прошение, превод от ромънски:

Господине министре,

Долуподписаиите български въстаници от разни страни на България бяхме повикани от страната на Българския комитет в Букурещ, чрез Ивана Адженова, с обещание, че тоя комитет ще да ни снабди (достави) всичките потреби и пътни разноски, за да отидем на помощ на нашите братя българи оттатък Дунава. Става обаче почти 20 дни, откогато тоя комитет ни лъже и ни държи с думи чрез своите слуги: Грудов, Кавалджиев, Адженов, че уж ще ни дадат тия средства. Но днес, откогато премина четата на Ботева с Радецки, виждаме се отблъснати. Държат ни с лъжа, с други думи, развождат ни ту на Гюргево, ту на Браила, ту в столицата, ту на гарата Търговище и обратно. Тоя мним български комитет желае да се подиграва с нас, бедните емигранти, които сме си оставили занятието и търговията. Заради това молим, г. министре, да се разпоредите, щото г. г. Евлогия Георгиев, М. Колони, д-р Протич, Ст. Станкович, д-р Атанасович и П. Кутев, като членове на Комитета, да ни отпуснат от народните български пари нужната сума да си отидем по работата, т. е. да принесем помощ на нашите братя оттатък Балкана, която, според пристигналите известия, колят се от страна на турците. Молим ви още, г. министре, да благоволите и вземете от ръцете на тия потурчени чорбаджии всичките народни капитали, за да се вложат (depunerea) на хранение под надзора на почитаемото румънско правителство, за да може да има полза и българският народ, в името на който са се оставили от страна на много почивши наши сънародницн и благодетели. Тия членове не са друго нищо, освен такива, които експлоатират в името на народните интереси.

Букурещ, 5 юний 1876 г.

За българските емигранти:

Иван Стефанов

(подп.):

Тома А. Кърджиев

Такива са били букурещките богаташи, които препоръчват себе си за патриоти. Който е имал злочестината да се скита из Румъния, той се е уверил в това.

По-късно, в княжество България, беше се устроил подобен самозван комитет под название "Македонска лига", която имаше за цел освобождението на Македония. Тя се състоеше само от две-три лица, които издаваха разни брошурки с фигури, поддържаха вестник, имаха си печат, с топове и със смачкан полумесец отдолу, и повече нищо, а бедните македонци, които нямаха никакво известие от тая разкошна лига, следваха да пъшкат под ятагана. Вероятно техните притеснения се увеличаваха още по-много, защото чуждите сили бяха направили дипломатически въпрос, че македонците съставили лига, а турското правителство търсеше предлог да вземе по-енергически мерки в Македония.

Това същото правеше и Букурещкият централен български комитет със своите мемоари до Наполеона и до султана, когото наричаха милостив баща, с която си постъпка още повече раздразняваше турското правителство, което си вадеше гнева на беззащитната рая.

Най-добро доказателство, че така нареченият Централен български комитет и неговите членове, отживели чорбаджии, не са вършили нищо за своя народ, служи и тоя поразителен факт, че четата на Хаджи Димитър в 1868, на Христо Ботев в 1876, планът на апостолите в 1875 г. извършиха своето дело без ни най-малката помощ на тоя Централен комитет. Напротив, тия се пазеха от тях, както от самите турци, защото разликата между Панарета Рашеев и Евлогия Георгиев, от една страна, и Григора Доростоло-Червенски и Стефана Карагьозов, от друга, беше само тая, че първите живееха в Румъния, а вторите - в Турция. Всъщност тия бяха екземпляри от един катехизис: първите наричаха младите патриоти бозаджии, а вторите - чапкъни и нехранимайковци. Когато четата на Хаджи Димитра премина Дунава при Свищов, на втория ден чорбаджийската дружина се известила за дръзката посгъпка на младите патриоти, които минали при всичките подмамвания и обещания на Панайот Хитова, който така също бил оръдие на благоразумните и захванал да хитри, един от нейните членове, именно Христо Георгиев, се затекъл при руския консул, комуто съобщил неприятната новина за минуванието на четата Какво е станало после това, мъчно е да се узнае, само това е факт, че после няколко часа русчукският валия знаел, че една чета българи минали Дунава Комитетът на старите отишел още по-надалеч, той взел ролята почти на доносчик, защото протестовал от името на българския народ, че четата на Х. Димитра няма нищо общо с народа. Ако Григорий Доростоло-Червенски, който предаде черноводската чета в 1875 г., се извинява, че така бил принуден да постъпи, то с какво ще да се извинят букурещките чорбаджии, когато в благословена Румъния нямаше турски ятаган? Ние сьжаляваме, че сме принудени да констатираме подобни факти2.

Но това не е попречило на мнозина историци, които, без да изследват по-надълго, за което, разбира се, имаше леснина, брътвят за някакви си централни комитети в Букурещ и Белград, с които били свързани всичките градове в България и които управлявали всичко. Даже и Иречек се е помамил да признае съществуванието на тия комитети, на които такава голяма важност отдава, щото, като говори за Тракийското въстание в 1876 г., казва, че това последното не можало да успее само за това, защото водителите му нямали споразумение с Букурещ и Белград. Заблуждение!

Где прочее се намираше гнездото на "Българския раволюционерен комитет"? Шпионите отговаряха на тоя въпрос, както казах: "В Букурещ и Белград" - а съучастниците и членовете му казваха: "Навсякъде и нигде."

Аз ще запозная читателите с тоя комитет и ще разкажа подробно по кой начин именно можах да вляза в него. Когато бях още в абаджиите, често слушах да се говори, че в Русчук имало читалище, в което се събирали младежите и в което се приемали много вестници и книги. Мене ме интересуваха твърде живо тия неща, но не се решавах още да надникна в читалището, защото разказваха, че там се приемали само ония личности, които ходели с европейски дрехи, която имали бради и пр. Тук съм длъжен да ви кажа, че в растояние на две години аз бях напреднал вече достатъчно в моите умствени познания благодаранне на няколко свестни лица, с които се срещах, повечето ученици, а най-повече на собственото си желание. Когато захванах да се срещам с тия последните, т. е. с учениците, повечето в празничен ден, и когато ги запитах учат ли тия в училището Наустницата и Псалтира - две известнн за мене книги, - то прясъствующите слушатели, към които се отправях да питам, такъв смях подигаха, щото замръзнах на мястото си от срам.

- Ние учим други книги, като: история, география и пр. - отговориха тия, - а вашите наустници и псалтири ги четат поповете.

Аз запомних имената на гореказаните книги от учениците и щом се сдобих с пари - твърде късно обаче, - не закъснях да си ги купя, за което майсторът ми малко остана да ме изпъди, като разсъждаваше по еснафски, че умният човек и без помощта на книгите може да стане ачигьоз. От по-напред, докато бях още чирак, задоволявах се да чета от неделя на неделя малките парченца от в. "Дунав", които събирах през цялата седмица из абаджийските одаи, след като ги хвъфляха вече калфите. По него време тютюнът се усукваше не в бандероли, а във в. "Дунав", който се издаваше специално за подобни потребности. Но не се ограничих аз само с изучаванието на българския язик. Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най-много язици, той бил най-ученият, заключаваха тия. "Защо и аз да не науча поне един от тая язици?" - помислих в себе си и започнах от едина край. Колкото надписа имаше из града по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., всичките изписах на книга, на които скоро научих значението и се запознах с латинската азбука. По-късно можах да узная още и това, че язикът, за който се бях заловил, бил франският и от който знаех вече няколко думи криво-ляво. Наустницата, Псалтира и Чудесата на св. Богородица аз презирах вече от всичкото си сърце и душа.

Моите знания се увеличаваха от ден на ден и аз помислих, че е време вече да посетя читалището, за което немалко ламтях. Няколко пъти ходих и се връщах от вратата, по причина че беше ме срам да се появя пред толкова хора, като си мислех, че може би и да ме изгонят. Един път обаче, докато се наканя да се върна, един господин ме съгледа отвътре и излезе навън да ме покани да вляза. "Не се срамувай; това заведение е отворено като за вас хора" - каза той и ми подаде един вестник в ръката. Четах аз час, четах два, без да си подигна главата да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило и мислех, че всичките мене гледат. Едьр пот като роса покриваше челото ми, като че бях повикан да отговарям на някои заплетени въпроси, касающи се до живота ми. Не по-малко впечатление ми правеше и наредбата на читалищната стая, с картини и карти по стените, каквито аз сега за пръв път виждах. По едно време обаче присъствующите започнаха да се препират върху някои предмети и аз намерих сгоден случай да отстъпя с бързи крачки из стълбите надолу.

После това произшествие аз станах вече редовен посетител на русчушкото читалище Зора, гдето ден се не минуваше да не отида. Това стана причина да ме изгони един прекрасен ден новият ми господар, който, макар и да не беше абаджия и се считаше за най-богатия и развития между гражданите, не падаше по-долу от абаджиите. Неговата къща беше пълна с всякакви книги, нахвърлени като дърва по разни места, от които аз прибрах няколко в моята стая, и следвах да се занимавам нощно време. Господарят ми обаче скоро узна това мое занятие, от което не се забави да ме лиши по начин твърде груб. Той ставаше нощя, облечен с халят, и дохождаше при мене да ми взема свещта от точка зрение на икономия. "Да му пишете утре на сметката двадесят гроша за свещи" - казваше той на своите синове.

Когато тоя немилостив господар ме натири от къщата си нощно време, аз отидох в читалището и служащите там момчета, с които се познавах твърде добре, позволиха ми да преспя при тях. Дълго време останах аз на читалището, гдето не само спях, но като си свърших харашлъка, започнаха да ми дават и ядение. "Гледай си работата и не се безпокой - казваше ми единът от двамата мои приятели в читалището. - Няма ще умреш гладен; ще живеем заедно, както можем."

Това утешение беше твърде благоприятно за мене, защото сега аз имах случай да се ползувам най-много от книги; читалищната библиотека беше на разположението ми. Тия мои приятели бяха господар и слуга, първият - библиотекар и съдържател на читалището, а вторият държеше кафенето; но помежду им не съществуваше никаква разлика: тия бяха от новите хора и си живееха братски. В късо време можах да забележа, че в това читалище се вършат твърде необикновени неща, значението на които не бях в състояние да си обясня. Така например единът от моите благодетели, съдържателят на читалището, комуто познавах положението и знаех, че освен читалищната работа той не вършеше никаква друга търговия, приемаше всеки ден по две-три писма, които, след като прочиташе, или ги хвърляше в огъня, или пък ги скриваше, без да каже нам нещо, от кого е получил писмо и що му пишат. Аз знаех, че другите младежи, когато получеха писмо веднъж на месеца, туряха го във вънкашния си джеб, за да го види всеки смъртен, и го четяха всекиму като вестник. Нашият приятел обаче съставляваше изключение; няколко пъти се осмелих да го попитам за съдържанието на получените писма и откъде му пишат, но той отговаряше с обикновеното си хладнокръвие: "Не е ваша работа." Още по-чудното беше и това, че повечето от тия писма той не получаваше от пощата, но от разни пътници, между които имаше и един турчин.

Освен това при него дохождаха твърде начесто не само някои видни граждани, които по положението си нямаха нищо общо с моя приятел, но и мнозина други странни хора, селяни и граждани, с които той отиваше в другата стая да се разговарят. От всичко това се ясно виждаше, че тия хора вършеха някоя работа твърде тайна, но каква именно, аз не можех да отгатая. Няколко пъти се осмелих да попитам за онова, което се вършеше напреде ми, но нямаше кой да ми удовлетвори любопитството.

II

По това време именно в Русчук се самоуби Ангел Кънчев, един от най-редовните посетители на читалището, с когото моите приятели от читалището имаха тясна дружба. Аз бях очевидец на това убийство, което заслужава да бъде разказано по-наподробно, понеже е съпрежено с комитетските работи. Това се случи на 5 март 1872 г. Тоя ден се очакваше да пристигне от Видин новоизбраният български екзарх Антим, по тая причина на скелята бяха излезли всичките граждани: българи, арменци, много любопитни кадъни, от които беше побелял брегът, и всичките почти евреи, защото тоя ден беше събота. В това време малкото турско параходче Сейре, което работеше между Русчук и Гюргево, готвеше се да тръгне за последния град. Часът бе около 10½ по турски. Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползува от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорта. Ангел Кънчев започна да търси из джебовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би да го е забравил у тях или на кавенето, и тръгна да отиде да го търси.

- Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да видим дали действително ти си взел паспорт - отговори Али ефанди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и тръгна към писалището на паспортите, пожълтял и разтреперан.

Писалището на паспортате се намираше така също на скелята на 100-150 крачки разстояние. Присъствующите там приятели и познайници на Ангел Къичев не обърнаха сериозно внимание на тая случка, която се считаше като нещо обикновено с пътниците, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите - на флотите и военният, - които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е вината на тоя българин.

- Иска да премине без паспорт, ефендим - отговори низко­поклонният чиновник, като направи раболепно темане чак от земята.

- Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт даже не си взел - отговори един от пашите.

Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата публика бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: "Тутун!" (Хванете го!) До каква голяма степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, подир което викаха заптиите: "Хванете го!", не беше други никой освен Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди заедно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, повечето жени, уплашени от това ненадейно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в това време на разярен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и покрай които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крака, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се приготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, слуги и пр. Викове: "Хванете го, дръжте!", "Ще избяга!", "Не е добър човек" - се слушаха навсякъде. Страшно смущение последва в средата на грамадната публика, която се притискаше в отстъпванието си между високия бряг и Дунава.

Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно - от дясна страна - брега на Дунава, от лява - водата, отзадя му - Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.

Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едия път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: "Да живей България!" - хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло... Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка - и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!...

Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минутата още се разпространи из целия град, като молний порази мало и голямо. Ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и

еди си кой 19.06.2014 18:54

Още 2-3 месеца им остава и ще си платят за всичко. Отгоре някой ги гледа и си води бележки. Още повече, че тези гадове са безбожници и ще им излезе двойно.