След опита на африканските държави с епидемии като ХИВ и ебола е важно решенията на континента да са в ръцете на местните общности - универсалният подход на блокадите може и да не свърши работа.

Това смятат изследователите Алек де Ваал и и Пол Ричардс, изследвали заболявания като СПИН и ебола и последиците им за Африка.

Коментарът им се появи малко преди Световната здравна организация да предупреди, че Африка може да е следващият епицентър на пандемията, макар да не е късно да се вземат мерки.

В различните общности заразните болести се разпространяват по различен начин, а социалните условия са твърде разнообразни и ги познават само местните.

Блокадите често се налагат без съгласието на засегнатите и (макар същото да се случва в цял свят), може да е от полза да се разглежда COVID-19 не като една единствена глобална пандемия, а като едновременно разпространение на безкрайни местни епидемии, като всички леко се различават помежду си.

Богат опит с болести

Гъсто населените градчета показват различен ход на заболяването от предградията за средната класа или селата, съвсем различна е ситуацията и в бежанските лагери и между номадските общности.

Във всички тези случаи ключовите фактори са социалното поведение, поздравяването, взаимодействието между поколенията, миенето на ръцете и физическата дистанция и само отделните общности познават измеренията им в конкретните обстоятелства, продължават изследователите.

Либерия опита блокада в част от столицата с Монровия през 2014 г. заради ебола, но се изправи срещу бурен обществен отпор, без това да спре заразата. Страната бързо промени стратегията и потърси помощ от лидерите на отделните общности.

Проблемът на Африка е, че вече има тежък опит с други заболявания и има защо да се смята, че COVID-19 ще е особено опасен за десетки милиони хора, болни от туберкулоза или с поразени от ХИВ имунни системи. Все още не е известно какво означава заразяването за хора с малария или страдащи от недохранване.

От друга страна населението на Африка е младо. В Италия една от причините за високата смъртност бе големият дял на възрастното население - 23% от хората са на възраст над 65 г., а те са изложени на най-голям риск. В Африка на над 65-годишна възраст са едва 2% от хората. Дори само заради тази причина смъртността на континента може да се окаже по-различна.

"Ако блокадата прекъсне връзките"

Африканските правителства освен това може да не разполагат с нужните инструменти за централизиран отговор - те не разполагат с данните и моделите за точни експертни прогнози как ще се развие COVID-19. Там обаче диалогът с общностите може да свърши по-добра работа.

Властите в редица африкански държави избраха блокадите, както направиха Китай, Европа и Северна Америка. Страните с капацитет да осъществят централизирана стратегия за блокада обаче се броят на пръсти - такива са Руанда и Южна Африка, продължават изследователите.

Бедността - нуждата жителите (впрочем подобно на Индия) да оцеляват ден за ден - също е фактор. В няколко дни блокада може да е разликата между бедност и глад. Друга част от тях вече са се сблъскали със суша, безработица, глад и скакалци. В тази ситуация социалната помощ идва от близките. "Ако блокадата прекъсне тези социални връзки, трудностите се превръщат в крайна бедност", казват Де Ваал и Ричардс.

Блокадата може да прекъсне и други връзки - снабдителните вериги за лекарствата за туберкулоза, ХИВ и други. За да работят такива ограничения, те ще трябва да се съпроводят със специални мерки, за каквито африканските правителства често нямат достатъчно пари.

"Общностите могат да мислят като епидемиолози"

Ако Европа и Америка могат да предоставят средства на жителите, опитите на Гана за безплатно електричество и водоснабдяване и безплатната храна в Уганда и Руанда трудно могат да се осъществят без международна помощ.

Това се отнася и за африканските здравни системи - те вече изнемогват - но тук може би е ролята на правителствата. Те могат да спечелят от координирани усилия да си осигурят медицински продукти, за каквито западните страни се надпреварват (а африканските ще останат на опашката заради липса на ресурси), и за изграждане на полеви болници.

Друг проблем за правителствата ще е как да се избегне изпадането на повече хора в крайна бедност, смятат изследователите. Блокадите обаче имат потенциала за сериозни социални кризи. Обратно, опитът с проблеми като ХИВ и ебола сочи, че обикновените хора не са проблемът, а по-скоро решението. Добрата новина е, че общностите бързо могат да се учат да мислят като епидемиолози и епидемиолозите са готови да мислят като общностите.

Дневник