Краят на 2025 г. е подходящ момент не просто за равносметка, а за по-дълбок разговор за посоката на висшето образование в България. Системата работи в сложна среда - демографски колапс, динамичен пазар на труда, нарастващи очаквания от студентите и бизнеса, както и нови европейски политики, които засягат съдържанието и формата на обучението.

В този контекст разговаряме с проф. д-р Миглена Темелкова - ректор на Висшето училище по телекомуникации и пощи и председател на Съвета на ректорите - за това какво показа 2025 г., какво предстои през 2026 г. и каква визия е необходима за устойчиво развитие на висшето образование в по-дългосрочен план.

Проф. Темелкова, каква е Вашата цялостна оценка за 2025 г. - какво ни показа тази година за състоянието на висшето образование?

2025 г. беше година, в която много процеси, започнали по-рано, станаха ясно видими. Висшето образование у нас не е в криза, а в период на ускорена трансформация. Това е важно да се каже ясно, защото често публичният разговор се води в крайности.

Системата функционира, университетите работят, създават се модерни, интердисциплинарни специалности, привличащи студенти - включително и рекорден брой чуждестранни. В същото време обаче, средата около тях се променя по-бързо от всякога. Европейските политики, дигитализацията, изискванията на пазара на труда и нагласите на младите хора поставят нови въпроси, на които не може да се отговаря с решения от преди десет и повече години.

Как да изпреварваме темповете на развитие на средата, когато висшето ни образование години наред е в системен финансов недоимък? Как да имаме научно обусловени университетско-индустриални тинк-танкове, когато определяме научноизследователските си университети по неясни и твърде непрозрачни критерии? Как да търсим принадена стойност в икономиката от завършилите висше образование, когато държавата акцентира върху това дали студентите присъстват на лекции и с това е обвързала финансирането на висшите училища, вместо да се съсредоточи върху политики, даващи реални практико-приложни умения на дипломираните? Това са все риторични въпроси...

Ако погледнем към страни като Германия, Австрия или скандинавските държави, ще видим, че и там университетите преминават през подобни процеси. Разликата обаче е, че те ги планират в по-дълъг хоризонт. Това е и най-важният урок от 2025 г. - необходимостта от стратегическо мислене, от стратегическа визия, а не реакция на отделни събития или правенето на политики заради определена конюнктура.

Темата за таксите и финансирането предизвика сериозен обществен интерес. Как трябва да се разглежда този въпрос в по-широк контекст?

Таксите за обучение са само видимата част на един по-голям разговор - този за устойчивостта на системата. Висшето образование е сложна инфраструктура: преподаватели, обучение и школи на преподаване, научна дейност, лаборатории, общежития, дигитални платформи. Всичко това изисква ресурс.

В много европейски държави този разговор е решен чрез дългосрочни рамки - държавата поема основната отговорност за финансирането, а университетите имат ясни правила за допълнителни приходи. Това създава спокойствие както за студентите, така и за институциите. Защото тези държави отдавна са припознали университетите, без значение от това дали са частни или държавни, като публични образователни институции, изпълняващи обществена роля.

В България през 2025 г. дебатът за таксите показа колко е важна предвидимостта - студентът трябва да знае каква е цената на образованието му, а университетът да може да планира развитието си. Това не е въпрос на противопоставяне, а на баланс между достъпност и качество.

Същественият дебат обаче е защо правим политика на парче? Защо определяме таксите на студентите и финансирането на университетите по формула от 2015 година, която почти ежегодно нагаждаме по отношение на някои от показателите й към съответната бюджетна рамка? Защо рейтинговата система от инструмент за ориентация на кандидат студентите през 2008 година, с постановление на Министерски съвет негласно е превърната в инструмент за финансиране към днешна дата? Защо залагаме в Закона за висшето образование 0,9% от БВП като средства за висшето образование, а университетите ни никога не са видели тези пари? Защо в същия този закон държавните висши училища следва да получават 10% от бюджетната си субсидия за правене на научни изследвания, а тези средства никога не са постъпвали в бюджетите им? Защо студентите платено обучение не получават стипендии, въпреки решението на българския съд?

Докато не дадем отговори на тези въпроси, няма да имаме предвидимост в българското висше образование и ще стимулираме политики "на парче" и политики "кръпки", когато назрее криза по отношение на определен казус, каквато "кръпка" беше и решението на проблема с таксите. И тук, без да искам да звуча в края на годината черногледо, няма начин да не предупредя: ако не се промени модела на финансиране на държавните университети, проблемът с таксите ще назрее отново още през пролетта.

Как оценявате нивото на образованието спрямо нуждите на бизнеса и икономиката?

Подчертавам: българските университети подготвят кадри, които се реализират успешно - не само у нас, но и в международна среда. Данните за реализацията на завършилите в редица професионални направления го показват ясно.

В същото време икономиката става по-динамична и изисква постоянно обновяване на уменията, даже се наблюдава завръщане на търсенето на трудовия пазар към широкопрофилните знания и компетенции. Това не означава, че университетите изостават, а че процесът на адаптация трябва да бъде непрекъснат. Все повече се развиват партньорства с бизнеса, съвместни програми, стажове и практики - това е правилната посока.

Точно в този контекст е важен дебатът дали нашето бакалавърско обучение да стане 3-годишно, както е в някои европейски държави? Какво ще загубим от това и какво бихме спечелили? Съкращаването на обучението с 1 година неминуемо би било за сметка на фундаментални дисциплини като висша математика, физика, електроника, електротехника, съпротивление на материалите, математическо програмиране, обща теория на управлението, обща икономическа теория и други, които са основа на широкопрофилната подготовка. В тази връзка ще дам пример от изследване на нашия университет сред реализираните на пазара на труда в България - много по-адаптивни в българската икономическа действителност се оказват тези, които имат българска диплома. Завършилите в чужбина по-често са строго специализирани в тясна професионална ниша, което ги прави по-малко гъвкави на пазара на труда. И точно това показва едно: българското висше образование не е по-лошо от образованието в чужбина!

В международен план виждаме добри примери - например в Нидерландия или Ирландия, където университетите и компаниите работят в дългосрочни консорциуми. Подобни модели могат да се развиват и у нас, без да се губи академичната автономия, но са потребни законодателни промени, подчинени на дългосрочна стратегическа визия за развитието на висшето ни образование.

Как се променят очакванията на студентите и как университетите отговарят на тях?

Студентите днес са много по-осъзнати в избора си. Те търсят не само диплома, а среда - модерна, подкрепяща, даваща реални възможности за развитие. Това включва качество на преподаването, достъп до технологии, осигурени стажове, международни контакти и ясна перспектива за реализация.

Университетите вече работят активно в тази посока - развиват дигитални платформи, подобряват инфраструктурата, отварят се към международни партньорства. Това е процес, който трябва да продължи и да се надгражда, защото конкуренцията за студенти вече е глобална. И българското висше образование изостава от нея, отново заради липса на целенасочена политика от страна на държавата за позиционирането на България като привлекателна образователна дестинация в глобалната образователна среда и като глобален износител на висше образование. Потребни са малки, но съществени промени в Закона за висшето образование, чрез които да се отвори пътя на българските университети за ефективна конкурентна борба извън родните предели. Съветът на ректорите има предложения в тази посока. Те са предоставени и на МОН, и на част от политическите сили. Но явно за тях по-удачно е повтарянето на шаблона, че университетите не са глобално позиционирани, защото са малки, затова нека ги окрупним, обединим, слеем... На тази набивана в общественото съзнание мантра ще отговоря с една европейска статистика - малките и средни предприятия са гръбнакът на икономиката на ЕС и представляват 99% от всички фирми, движещи иновациите, заетостта, екологичния и цифровия преход, като осигуряват 58% от БВП на Европа и 67% от работните места в Евросъюза. Защо противно на работещите европейски модели искаме да въвеждаме практики, от които приложилите ги държави като Франция и Финландия например вече се чудят как да се откажат, защото берат не особено добра реколта от експеримента "сливане на университети"?

Затова предлагам в следващите 365 дни да намерим консенсус и да се обединим около това не как да окрупняваме университетите в България, а как чрез целенасочена държавна политика и визия да ги позиционираме в глобалната образователна среда. Съветът на ректорите има готови предложения, които могат да са фундамент на една ефективна дискусия.

Каква е ролята на академичната общност в по-широк обществен план?

Академичната общност винаги е имала важна роля в обществото - като носител на знание, критично мислене и експертиза. Днес тази роля става още по-значима, защото обществото е изправено пред сложни избори - технологични, икономически, етични.

Университетите трябва да бъдат място за диалог, за критично мислене, за генериране на ефективни политики и икономически и индустриални решения, в което различни гледни точки могат да се срещнат и да се обсъждат аргументирано. Това вече се случва - чрез научни форуми, публични дискусии, съвместни инициативи с институциите. Тази функция на университетите заслужава да бъде развивана и подкрепяна.

Каква визия бихте очертали за развитието на висшето образование през 2026 г. и след това?

В краткосрочен план е важно да се постигне стабилност - предвидими правила, спокойна академична среда и фокус върху качеството. Това ще даде възможност университетите да планират и да инвестират в развитие. В бърз порядък следва да се направят промени в закона, които да дадат опция на българските висши училища да се позиционират на външни пазари. В спешен порядък следва да се генерира и нов модел на финансиране на държавните университети, посредством който да се избегнат "мините", на които неминуемо ще се натъкнем след няколко месеца, като таксите за обучение на студентите в платено обучение и по държавна поръчка, като възнагражденията на преподавателите, като средствата за наука... По тези проблеми Съветът на ректорите има анализи и реални предложения.

В средносрочен план виждам потенциал за по-силна координация между университетите - споделяне на добри практики, съвместни програми, използване на общи ресурси. Това не означава уеднаквяване или окрупняване, а взаимно допълване.

В дългосрочен план визията е за университети, които са активен фактор в развитието на страната - институции, които подготвят кадри за бъдещето, участват в научни и иновационни процеси и допринасят за обществената стабилност и развитие. Визионер съм за университетски индустриални центрове със затворен цикъл "обучение - научен развой - практика - високотехнологично производство". За това обаче е потребен политически консенсус и промени в законодателната рамка.

Ако погледнем 5-10 години напред - какво е мястото на българското висше образование в европейския контекст? Ако погледнем тенденциите в Европа, ясно се вижда, че университетите все по-малко се разглеждат само като национални институции. Те са част от общо европейско образователно пространство, в което мобилността на студенти и преподаватели, съвместните програми и научните мрежи са стандарт.

Българските университети вече са част от този процес - чрез "Еразъм+", европейски университетски алианси, съвместни магистърски и докторски програми. Това е много важна основа. Следващата стъпка е да използваме по-целенасочено тези възможности, така че българските висши училища да бъдат не просто участници, а разпознаваеми партньори в европейските инициативи и конкурентни на глобалния образователен пазар.

Българските университети следва да се разглеждат от държавата и политическия елит като стратегически актив - те следва да участват пряко в регионалното развитие, иновационните политики и дори в демографските стратегии.

Какви са добрите практики, които вече съществуват във висшето образование у нас и често остават извън публичния фокус?

Много често говорим за проблемите, но по-рядко за това, което вече работи добре, а то не е малко.

Първо, имаме реални примери за висока реализация на завършилите - особено в инженерните, ИКТ и икономическите направления. Това означава, че университетите успяват да подготвят кадри, които са конкурентноспособни не само на българския, но и на европейския пазар на труда. Задавали ли сте си въпроса защо немски гиганти като Фолксваген например търсят български инженери? Едва ли е защото българските инженери са по-лошо подготвени от немските си колеги!

Второ, развиват се партньорства с бизнеса, които вече не са формални. В много университети компаниите участват в учебния процес, инвестират в зали, лаборатории, апаратура, предоставят оборудване, стажове и реални казуси, възлагат конкретни научно-приложни задачи и проекти на университетите. Това е модел, който трябва да се насърчава и надгражда.

Трето, виждаме повишаване на прозрачността - Рейтинговата система, обратната връзка от студентите, публичните данни за реализацията. Това създава култура на сравнимост и отговорност, която е изключително важна за доверието в системата.

Четвърто, въпреки пасивността на държавата, липсата на стратегически целеположена политика и системния финансов недоимък, привличаме и през 2025 година рекорден брой чуждестранни студенти. Медицинските университети и академиите по изкуства са флагмани в тези процеси, но скорост набират и инженерните висши училища.

Каква е ролята на координацията между университетите, без това да засяга тяхната автономия?

Автономията е основна ценност на висшето образование и тя трябва да бъде защитавана. В същото време координацията не означава уеднаквяване. Тя означава споделяне на ресурси, опит и визия, когато това е в интерес на студентите и обществото. Тя обаче не бива да се отъждествява със сливане или окрупняване.

В редица европейски държави университетите работят в мрежи - споделят лаборатории, създават съвместни програми, координират научни изследвания. Това не отслабва отделните институции, а ги прави по-силни.

В България вече има подобни примери - съвместни специалности, национални и международни проекти, академични форуми. Така чрез интердисциплинарност се създават специалистите на бъдещето. Потенциалът тук е значителен и може да се развива по-структурирано през следващите години. А и убедена съм - това е конкурентното предимство на българското висше образование във външната среда. Можем да бъдем глобални иноватори като обучаваме по професии на бъдещето. На ход обаче е държавата - да създаде или да приеме предложената от нас правна рамка, даваща възможност за реализирането на тази стратегия за позициониране на университетите на световния образователен пазар.

Как виждате ролята на студентите в развитието на висшето образование в по-дългосрочен план?

Студентите не са просто "потребители" на образователна услуга. Те са активна част от академичната общност. В нашите университети студентите участват в управлението, в оценката на програмите, в стратегическите дискусии.

Обратната връзка от студентите има своята тежест, а тяхната активност показва, че те имат ясна позиция и очаквания. Това е нещо положително, защото именно чрез диалог университетите могат да се развиват и да отговарят на реалните нужди на младите хора.

Каква е най-важната стъпка, която държавата и академичната общност трябва да направят заедно през 2026 г.?

Най-важната стъпка е да погледнем отвъд обозримото чрез дългосрочна целеположена стратегическа визия къде искаме да се позиционираме и какво искаме да постигнем, а след това да изградим дългосрочна стратегическа рамка - за финансиране, за качество и за развитие. Университетите имат нужда от предвидимост, за да могат да инвестират в хора, инфраструктура и иновации.

В много държави има национални стратегии за висшето образование с хоризонт 10-15 години. Това позволява политиките да не се променят с всеки бюджетен цикъл. У нас има 10-годишна стратегия за развитие на висшето образование, валидна до 2030 година, която дори наполовина не е изпълнена... Това говори за абдикация на държавата от собствените си стратегически документи... Разбирате ли сега защо акцентирам върху предвидимост?

Ако трябва да обобщите с едно изречение какво трябва да бъде българското висше образование през следващото десетилетие - кое е най-важното? Достъпно, конкурентоспособно на база качество, глобално разпознаваемо (каквото е било преди 30 години например) и ориентирано към предизвикателствата на бъдещето, като съчетава академичната традиция с иновациите и работи в интерес на студентите, обществото и развитието на държавата ни.

Дир.бг