Обзавеждат СОУ „Черноризец Храбър“ с бели дъски
33 бели дъски ще бъдат закупени за обзавеждане на СОУ „Черноризец Храбър“, ако общинските съветници подкрепят предложението на директора на училището да им бъдат върнати 6900 лв. постъпили в общинския бюджет. Средствата са от продадени отоплителни тела и щрангове, които са били демонтирани от отоплителната инсталация при извършения основен ремонт в училището. С изпълнението на ремонта бяха отхвърлени част от набелязаните енергоспестяващите мерки. С тези средства училището може да закупи бели дъски и в докладна до съветниците директора е отправил предложение парите да се върнат в училищния бюджет.
ШУМ.БГ
67433
1442
asdf
PGRpdiBjbGFzcz0iYWRzLXpvbmUiIGlkPSJhZHMtem9uZS16b25lMm5kcGFyYWdyYXBoIiAgCiAgICAgCiAgICAgCj4KICAgIAogICAgICAgIAogICAgICAgIAogICAgCjwvZGl2Pg==
Коментари
Афродита
"ПРИЯТЕЛСТВО"
Как искаш да съм ти приятел?
При първата ни среща още,
използвайки ми слабостта, ти
реши да минеш за надмощен!
И слаб на думи, силен в мускул,
за луд ме обяви набърже,
на рамото ми лапа друсна,
и се закани "Ще те вържа!"
Махни си лапата проклета!
Помежду нас във клуп надвесен
виси едно въже, което
уж връзва мен, а тебе беси!
Клеопатра
ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ
Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...
Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
Ти от кой край си?
ще започне тя.
Аз съм от края на света
ще завърша аз.
Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото...
Аз няма да умра като хората.
Зевс
ГОРА
Нейното очарование е очарованието на живота. Неведомата й сила е във властното й обаяние на сурова и нежна майка, която ражда, кърми, която дава и ни закриля, вдъхновява и дарява.
Какво ли не е дала тя на хората! Списъкът на нейните благодати, който почва с въздуха и свършва с водата, е всеизвестен и безкраен, но на нейния празник не за тия благодати ми се иска да говорим: за въздуха, водата и дърветата, но за красотата и вълшебствата на "зеления мир", които не влизат в производствените планове и сметки, за нетленните й дарове, за нейните удивителни загадки.
Една загадка са например шумовете в гората... Представете си: лятна привечер в боров лес. Неми дървета, застинали в дрямка. Клони, потънали в мир. Листа, които отпочиват след душната жега. Изведнъж долавяш някакъв звън, наподобяващ на жужене. Бръмчене от тихи струни, звъннали над тебе като песен. Озърташ се - никъде никаква жива душица! Кой тогава произвежда дивната мелодия, която те опива? Откъде се носи тя? От тавана на гората ли се процежда хладен въздух или от земята се вдигат нагорещени вълни, уловени от мембраните на милионите иглици?
Озърташ се - напразно! Пеят струните невидими - галят те, потопяват те в чудната си песен и след малко ти забравяш - външни ли са тия струни или те са струните ти вътрешни, екнали в съзвучие с немите стволи и притихналите клони на бориките.
Залезе слънцето, стъмни се и звънтенето изчезне и до ушите ти долитат звуци нови, неочаквани, ту скърцане на зъби, като че някого бесят, ту задавени въздишки, като че се прощават бор с бор, като че бор с бор се люби, като че се дави бор с бор! Въздишките се сменят с драскане на нокти, драскането - със свистене, което замира постепенно, за да се превърне в стон.
Тъй звучи тихата гора и като го избива ту на жалба, ту на страхове и страсти, въвлича те в своите жалби, нагорещява те със своите страсти, вълнува те със своите драми и те прави съучастник!
Шумовете в гората наподобяват нейните светлосенки: дохождат неочаквано, менят се ежечасно и представляват също тъй една игра, само че не игра със звукове, а със светлини - непостоянна както шумовете и капризна, както е играта с тях. Светло и сянка - това е играта! Проснат се дългите сенки - завъртат се... Съберат се, съчетаят се и в сенчест полумрак, разстилат се в постеля на умиращия ден или се сгъстяват, за да превърнат гората в бездна от мастило. Сенките се движат заедно със слънцето - ту къси, ту върлинести, галят се с хладни езици, дебнат те или те подслушват, връхлетяват те като вампири или нежно те прегръщат като нимфи.
Гората е населена от сенки - свят от сенки неспокойни, мързеливи, жизнени, живи, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи със слънцето на "жмичка". Те кръжат около дънерите на дърветата с вечния копнеж да бъдат освободени, забравили, че те не са дървета, а сенки на дърветата, че ако се отскубнат, в същия миг те ще бъдат унищожени и стопени.
Гората си играе не само на "черно и бяло". Окъпе ли я сутрешното слънце в пурпур, зеленината й се превръща в лилаво. Засипе ли я слънцето с жар - зеленината засивява като че извадена от пепел. Обърнат ли се уморените лъчи към залеза, ободреното зелено потъмнява, за да се превърне в синкавозелено, приготвено за "лягане".
Изгрява зеленото заедно с изгрева. Залязва заедно със залеза. Наедрява с часовете на деня, за да се стопи в синините на настъпващата вечер, след като те е окъпало със свежест, освежило те е с баграта си, подмладило те е със зелената си красота.
А миризмите на гората! Нейните аромати!
Вълшебна е възбудителната миризма на тръпчиво зелено, смесена с миризмата на земя, на мащерка, мента, борина, игличе, кокиче, минзухар, липа и люляк, с миризма на стари листа, на трева зелена и увяхнала, на камъни от слънцето напечени, на изпръхнала кора, на стопени снегове, преспи остарели... Слагайте, слагайте още... всъщност няма какво да слагате - помъчете се да помиришете и ще разберете не с разума, а със своя простосмъртен нос живота в един букет от горски аромати! Животът, който се ражда! Който се възражда! Който вика "сбогом" на света или празнува цветното си тържество! Животът, който се превръща в земя (листата, дето гният или са изгнили)! Земята, която се превръща в живот (соковете жизнени)... Животът в прилив, животът в отлив! Животът, който пулсира в миризми, осъществява се в аромати, за да ви покаже, за да ви подсети, че и вие сте частица от букета на всемира!
Всяка гънка на гората е живот! Той е не само в набъбналите стволи, в корените, сграбчили земята, във фукналите към небето клони, в листата, които пият с устицата си слънчевата светлина, за да я превърнат в скорбяла. Всичко е живот - накъдето се обърнете!
Жив е лишеят по клоните обвесен. Живи са ръждивите петна от спори по иглиците, заредени със стихията на някакво си бъдеще. Кората е скривалище на живи, листата - и зелените, и окапалите вече - гъмжат от невидимите хищници, бактерии, зверчета и зверове, производители на "хумус". Земята в гората - това е лабиринт от ходове и дупки, от скривалища потайни, населени със същества, съдбовно свързани с гората на живот и смърт. Гората е тяхната люлка - все едно дали са малки като мравката или могъщи като "баба меца", дали са крилати като орлите, или са като червеите пълзящи! Все едно: гората е техният всемир!
Помислене колко съдби в ръцете на гората! Колко драми в нейните предели! Какво съзвучие от противоречия! Разноликият живот кипи в люлката-гора на всяка стъпка - ту мирен, съзидателен, ту безмилостно ожесточен, героичен, ту кротък: понякога яростен, понякога нежно любовен, населен с мълчание, ревове и песни, с писъци на ужас, с възгласи на удоволствие.
... Горски свят на вълшебства и загадки, препълнен с музика и аромати, където философията е написана върху дървени скрижали със сиглите на короядите и подписана с ноктите на вятъра.
Зевс
В тая гора всичко беше диво. Змиите имаха рогчета, смоците пълзяха изправени на опашките си, таралежите се търкаляха, за да не попаднат в лапите на кръвожадните лисици, а бухалите нападаха младите зайци още преди залез. В тоя пущинак не се чуваше шепот на листа, а винаги - съскане. Вятърът, попаднеше ли там, заплиташе се и издъхваше унищожен; бурята се смълчаваше, слънцето набързо подминаваше... Само едно нещо в тоя гъсталак беше питомно и кротко, едно дърво в тоя мрачен лес сияеше с доброта и красота - дивата ябълка.
Нисичка, с разлата корона, тя спокойно си растеше, сякаш всеобщият суров закон за надпреварването не я засягаше. Листата й бяха мънички, мъхнати, клоните - чепати, а стеблото с червеникаква като земята, попукана кора. Една сива, дива горска ябълка, засята в тоя пущинак от човката на някое пиле, която се ползуваше с особена почит и внимание.
Буйните горски дървета изпитваха преклонение пред единственото в гората плодно дърво. Те се бяха дръпнали от него, направили му бяха място, не го докосваха нито с клоните, нито със своята сянка. Тия сурови бойци държаха копията "при нозе", свиваха юздите на върховете си - влюбени в ябълковото дърво.
Ние, децата, не разбирахме тази любов, но затова пък обичахме плодовете на дървото. Те бяха корави, кисели, но след първите слани опадваха на земята, за няколко дни омекваха и ставаха най-вкусните плодове на земята. Всичките птици на "Могила" се събираха тогава под дивата ябълка. Враните налапваха плодовете цели и бързо си отиваха, сякаш не желаеха да се смесват с останалия горски дребосък. Сойките грабваха плодовете, като че крадяха, а косовете пируваха задружно.
Птичият пир траеше цяла есен - един радостен и пъстър панаир, който развеселяваше цялата гора. Но тая радост никога не можеше да се сравни с радостта, която дивата ябълка раздаваше през пролетта.
Пролетно време в съблечената от шума гора най-ясно се виждаше кой кого стиска, кой кого души, изпреваря или измества. Нямаше я зеленината, за да скрие жестоката и люта борба. Храсталакът беше пуст, печален. Сплетени съчки, криви стебла, безжизнена мокра кора... Нищо, което да мами окото, да гали душата, освен цветовете на дивата ябълка.
Когато всичко беше още сиво и мъртво, тя започваше да цъфти и цялата се покриваше с бледорозови, обагрени с малинови капки листица. Зимният дъх на гнила, мокра шума отстъпваше пред нежното благоухание на ябълков цвят, който носеше в себе си копнежа на скованите в ледена тръпка дървета, надеждите за лято, даровете на есента. Този пръв пролетен дъх окуражаваше пъпките да се развиват, опияняваше птиците, влудяваше бръмбарите и пчелите, които идваха на рояци да пият нектар от дивата ябълка. Тогава над цялата местност се носеше жужене и бръмчене, като че голите вейки на гората се превръщаха в арфи, а пъпките - в струни. И започваше пролетното чудо в леса. Наежените клони се отпускаха, изправяха се кривите стебла, чуваха се въздишки - облекчителни въздишки на души затрогнати, освободени, укротени.
Въздишаше опиянената с музика и красота гора.
Зевс
ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
Зевс
Подъл ли е българският народ
Ох, тежка става съдбата наша!
Да пийм имало горчива чаша!
Не, не, мълчанье не трябва вече,
в гърди ми ядно кръвта затече...
Но що да правя! Какво да чиня?
Дали за клетви и аз да зина?
Не, не, не бива! Не е днес време
борба несвясна да се поеме...
Ох, тежка, зла е таз рана клета,
която бива от брат приета!
Народ сме ние, народ, кой страда,
а никой няма за нас пощада.
Обляни в кърви, от скръб убити,
въз нас се сипят слова сърдити:
"Мълчи ти, подло, нищожно племе,
на славска челяд си срам и бреме!"
Обида грозна! Отровни речи!
Тегла ни страшни за смях са вече!
Венеца търнов, що нас венчава,
венец за хули, за укор става.
О, Българийо! Ти, майко жална,
що снасяш мълком съдба фатална,
ти, що под иго си примирала,
и пет столетья душа си брала,
и толкоз жертви свети оплака,
и тоз час грозен, проклет дочака;
ти, мъченице злочеста, клета,
с позор покрита и с кръв облета,
с коса разстлана, със бузи бледни,
със плачещ поглед и с устни ледни,
която лея и възглашавам,
която любя и обожавам,
вдъхни ми днеска, одушеви ме,
да браня твойто свещено име!...
Да! Братя същи, да, братя родни,
от нас по-силни и по-свободни,
с вода възвряла ни днес поляха.
"Вий сте род долен - ни те казаха,
вий сте род долен и низко племе,
за смърт решено от много време;
от робство дълго сте веч изгнили
и кръв нечиста ври в ваште жили!
Не сте славяне, а стадо хора,
що в робство трае и мре в позора."
И с тоя начин небратски, леден
ствариха удар въз нас последен!
Но, братя, стойте! О, не, недейте!
Въз наште рани нов яд не лейте.
Какъв грях тежък сторихме ние,
та тъй ни страшно кълнете вие?
Ний що сме друго, я помислете -
освен човеци нещастни, клети
и жертви бедни на турска ярост,
кои заслужват не гняв, а жалост!
Недейте туря тая зараза
на низка злоба, на зла омраза
между два братя еднакви, сродни.
Не сейте тия зърна злоплодни!
Каква ли полза за нази, братя,
от таз неправда, от тез проклятья?
Ако се в нази вгнезди раздорът,
скръбта е наша, а ваш позорът.
Но аз ви питам - на що роптайте?
Със кой народ се днес вий ругайте?
От кой народ се срамите вие,
та сте решили да се убие?
Не от тогоз ли, кой в път ви вкара,
кому дължите писмо и вяра?
От тоз народ ли, кой в старо време
бе слава, гордост на славско племе?
Дали не може със вас наравно
да се похвали с минало славно.
Но ако вий се гордейте главно
със Милутина и с крал Душана,
то той пък има юнак Карана
и Симеона, и Самуила,
и три Асеня - деди светила,
със памет славна, със памет мила. -
.........................
Карпати голи! Поля дакийски!
Гори балкански, гори тракийски!
Ти, Черно, Бяло и Синьо море,
и ти, о, слънце, що грейш отгоре,
вий, паметници на вековете,
защита наша сега станете!
Петстотин годин вериги тежки!
Петстотин годин все сън мъртвешки!
Заря-надежда не бе остала,
над нас бе мрачност, под нас провала;
под два тирана жестоки, люти
търпяхме мълком беди нечути.
Ръка отнийде не се подаде
из тая пропаст да ни извади.
Стоехме ние на тоз свят бели,
а всякой знайше, че сме умрели,
или не знайше, че сме живели...
Но искра светла сред туй мъртвило
във дън сърце ни се беше скрила.
Под пепелта се жарът таеше.
И върху гробът живот цъфтеше.
Кръвта, що друг път била в деди ни,
и днеска гордо завря в гърди ни.
Идея чудна зарад свобода
възкръсна веке, изгря в народа.
Но що аз казвам?... Нас, нас обиждат!
Да ни представят за подли ищат!
Уви! Забвенье и мрак покриват
светите кости, що днес почиват
в полята славни, там във Елада2,
и подвиг светъл немa награда.
И пак, когато от зла робия
да се избави скокнa Сърбия,
какви юнаци от нашта рода
паднаха тамо зарад свобода!
От тяхно име, що мрак потули,
за нази само остаят хули.
Но що да ходя така далече
подпор да търся за мойте речи
и ответ славен на зли обиди?
Кръвта се още в Балкана види,
скалите още са почервени,
горите още са нажалени,
душите тамо и днеска бродят
на тез, що мряха зарад народът!
Хаджи Димитре, стани из гроба,
де падна мъртъв заради роба.
Повикай твойте момци отбрани,
кажи нам твойте дълбоки рани!
О, вий, долища, вий, пущинаци,
къде денахте таквиз юнаци?
Младежи буйни, сега станете
и вашта храброст сами явете!
И тез, които ви вас убиха,
с каква цена ви кръвта купиха?
Кажете колко паднаха турци
под ваший удар?
О, панагюрци!
Кой глас ви мощен на бунт повика?
О, Ботев храбри, душа велика!
Къде се скиташ с момците твои?
В кои долини? В кои усои?
Дали там, дето Витоша вене?
Ил там, де Янтра тревожно стене?3
Или ти падна във бой ужасен,
във кръв душманска лев оквасен,
с чело сърдито, с угроза люта?
Но де духът ти сега се лута?
Кои долини, кои балкани
той пълни днеска със плач, с стенанье?
Дали се вие над село родно,
де бистра Тъжа тъжи безплодно?
Де твойта майка тъй жално пела
и три години е сина клела?
Или печален и безнадежен
на връх Юмручал4 - висок и снежен -
е той застанал и мълком гледа
как турчин губи балкански чеда?
Стани, о, Ботев, и разсърди се!
И ти, Балканьо! Я намръщи се
и с вихри, бури ведно ревнете
и гръмогласно така кажете:
народ, кой дава таквиз герои,
не подъл, низък, а храбър той е!
Езици лоши тогаз ще млъкнат,
клевети злобни ще в миг заглъхнат.
Младежи, братя! Къде вървите?
С такава жаркост къде летите?
Нали в Сърбия? Нали на боя,
де има лаври зарад героя,
та там да паднат, о, братя прости,
и вашта младост, и ваште кости?
Аз знам, че с храброст сте род имотен,
че вий не знайте ни бяг срамотен,
ни страх, ни подлост във бой опасни
(куражът грей ви на чела ясни),
че ако вий се с куршум раните,
то не отзади, а все в гърдите;
аз знам що има да изтърпите,
че вместо братски да ви обнемат.
с горчиви думи ще ви приемат,
че без награда ще да останат
и ваште жертви, и... вашта памет.
Но смелост, братя, и с твърда вяра
вървете, дето дългът ви кара,
във братски подвиг вий дял вземете
и името ни от срам спасете!
Аз вам желая сполука славна
във таз ужасна борба неравна.
Дано делото велико, свето -
кое почнахте и за което
тез жертви стават, таз кръв се лее,
с успех най-бляскав да се венчее.
И скоро, знам аз, кат зрак небесни
светата правда ще пак да блесне,
ще се разкъсат интриги грозни,
ще се разкрият вси мрачни козни
и зли кроежи, и бедни чувства,
що гонят сляпо идея пуста,
и съд по-честен ще се направи
над тез, що днеска скръбта ги дави
и мълком слушат псувни гнуснави.
Зевс
На лирата ми
Готвех се вече глас да издигна,
весело, гоpдо песен да викна,
мъчно ми стана все да pидая,
вpеме за слава, мислех, настая.
Мислех, но гоpко, лиpо любезна!
Бъдеще златно кат сън изчезна,
бpатската кpъв бе всyе пpоляна,
жалост гоpчива покpи Балкана.
Огнен възторг се бърже попари,
върлий тиранин грозно удари,
около нази зрелище гробно,
тежки вериги дрънкат по-злобно.
Робство, пак робство! Няма свобода!
Рани дълбоки мъчат народа,
облак се вие още по-мрачен,
о, лиро моя, нека да плачем!
Да плачем, както ний сме плакали!
Нали днес всичко окол нас жали?
Полето съхне, Балкана вене,
Янтра въздиша, Марица стене.
....................................................
Не, не загина всяка надежда!
В мене живее вяра гореща!
Тя ми придава тез чувства буйни,
тя сгрява, лиро, твоите струни.
Вярвам, да, вярвам, че зарад наз
дни по-честити съдбата пази.
Скоро яремът ще се разбие,
светата правда пак ще надвие!
Таз кръв невинна, тамо проляна,
ще се издигне върху тирана,
в ярост и буря, в пламен и мълний
потоп ще стане да го погълне!
Тез майки клети, зверски разпрани,
тез деца дребни, грозно изклани,
тез момци храбри, тез мъченици:
там на бесило или в тъмници;
тез моми жални, ангели красни,
в пламък умрели, в мъки ужасни..
Тез клетви, сълзи, вопли народа -
ще родят, вярвам, нашта свобода.
Вазов
Е добре, но ази гледам –
честно сърце в теб не бий
и високо изповядам,
че изменник в теб се крий.
Ако наште мъки, рани
ти да беше споделил,
то към нашите тирани
толкоз нежен не би бил.
Ти не би викал: „Мълчете!
Тежкий забравете кръст,
мир със тигрите сторете
и с убийците – съйъз!“
Ти разбрал би, че потока
вечно кървав ще се лей
и че яма зла, дълбока
между тях и нази зей.
Че не може светлината
да живува със мракът,
нито правдата с лъжата,
нито агнето с вълкът;
нито ангела с мръсника,
ни юнака с гнилий труп,
нито роба със кръвника,
нито ние с турчин груб!
Вазов
Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.
Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.
Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.
Той биде обесен.
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!