През ноември 2005 година СДС поде идеята за въвеждане на задължително гласуване, година по-късно „Атака” го предложи за президентските избори. После темата утихна за малко, но в последно време партийни „величия” от всякакъв калибър, но задължително недоволни от резултатите на последните избори, облъчват мощно обществото, че задължителното гласуване е жизнено важно за оздравяването на политическата система. Според тях ниската избирателна активност изкривява крайния изборен резултат и облагодетелства партиите с твърд eлекторат за сметка на останалите. Идеята се подкрепя от всички парламентарни партии без БСП, ДПС и ДСБ. Сред най-гласовитите й поддръжници е лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов, но дори С. Станишев от трибуната на 46 конгрес заяви, че „като че ли има две Българии – на гласуващи и негласуващи. Всеки се затваря в своя малък свят и мнозинството става заложник на едно активно малцинство, което гласува и това е голям проблем за България.” Спорно е дали малцинството е само едно, както и дали това е проблем за страната или за партиите на статуквото. Негласуването се вменява като вина без сериозно да се търсят причините за него, сякаш то е някакъв неотменим природен закон, а не резултат от некадърни и корумпирани действия на грешни политици. Предложението ни връща в едни уж отминали времена, когато на книга не беше, но на практика отиването до урните беше задължително. Тогава всеки, който се осмелеше да не гласува, трябваше да забрави всякакви идеи за добро развитие. Изключвайки миризмата на червен мухъл ще кажа, че доводите за въвеждането на задължителното гласуване са дълбоко сбъркани. Защото именно онези 72% избиратели, които не гласуваха на изборите за евродепутати посочиха, че Царя е гол. Както и Овчаря, Президента, Командира. Тези 72% разбиха на пух и прах демагогските твърдения, че който не гласува няма право да критикува властта и е безотговорен към обществото. Ако тези 72% се бяха хванали за пореден път на тази въдица, нямаше да текат (имам слаба надежда) сериозни процеси на преоценка в БСП, НДСВ, СДС, ДСБ. И сега от партийните върхушки зависи БСП да убеди избирателите, че червения холдинг е на път да хлопне кепенци, НДСВ – че може да се раздели с панайотките и да стане малка, но неотменна част от политическия пейзаж, СДС – че може да вдъхне живот на изпадналата в кома „синята идея”, а ДСБ - от секта да стане нормална партия. И това е заслуга на негласувалите 72%, а не на уж изпълнилите гражданския си дълг 28%. От години ни убеждават ни, че гласуването е начин да покажеш на партиите какво искаш. А то какво стана – направи го негласуването, разклатило ръководствата на цели четири парламентарни партии. И ако и този път те се опитат да замажат нещата, Сокола ще продължи все така спокойно да се рее високо във властта и ще засилят и без това силните позиции на Фюрера и Генерала. И дори задължителното гласуване няма да им помогне. Но нека не се сърдят на нас – избирателите, които не са успели да убедят, че трябва да ги подкрепят. На довода, че задължителния вот крепи старата партийна аристокрация, Красимир Каракачанов отговаря, че хората ще имат избора да зачеркнат всички кандидати, както бил сторил той на президентския вот. Но това действие не води до нищо конструктивно, защото хипотетичния резултат би бил 100 % посетили секциите, 30 % действителни гласове. И пак няма да се изпълни основната задача на упражнението – да се размие дисциплинирания, с методи, подобни на онези от бай Тошово време, вот за ДПС. От НДСВ пък толкова искат да накажат хората, че вече не вярват на приказките им, че искат и 50 лева глоба за всеки негласувал. Така по традиция прехвърлят проблемите от болната, разбирай партийната, на сравнително здравата, разбирай главата на избирателите. И сочат за виновни не партиите, които не могат да предложат нещо смислено, не изпълняват обещанията си и са затънали в корупция, а хората, които не искат да изберат някой от менажерията, тичаща от избори на избори. Но ако 50% не отидат до урните, ще се инкасират 150-200 милиона лева. Не виждам как на практика ще съберат тези пари, но дори и да го сторят - за какво ще ги ползват? Дотам ли са паднали българските политици, че искат да изкарат пари от собствената си немощ. Защо не могат да помислят поне един път положително. И след като ни убеждават, че гласуването е висша ценност на демокрацията да го поощрят, да речем, с по 50 лева. Така гражданското поведение ще бъде наградено, а и ще се спре купуването на гласове – друга цел на апологетите на задължителното гласуване, защото ще стане икономически неизгодно. Някой ще каже че при 6,5 милиона избиратели ще излезе много скъпо. Но какво са едни 325 милиона лева на фона на милиардите, които политици и обръчи откраднаха по различни начини. Гласуването у нас /все още/ е ПРАВО, а не задължение. И не трябва да се избира от няколко злини най-малката, под благовидния, но дълбоконеверен предлог, че така се изпълнява дълг към обществото. Никой не би трябвало да може да задължи човек с нормални вкусови предпочитания да яде притоплен на микровълнова фурна постен буламач, приготвен от долнокачествени сурогати, опаковани в лъскав целофан, защото некадърните готвачи са изяли преди това продуктите. А трябва да се предлага избор между възможности, които заслужават доверие. Крайно време е някои хора да разберат, че демократични цели не се постигат с недемократични методи. И да спрат да ни крещят в лицето, че задължителното гласуване било демократично, защото го имало в цели 4 държави от ЕС и дори в цял континент – Австралия. Ако тази практика беше добра щеше да се приложи и в останалите страни-членки. Във въпросните държави задължителното гласуване е наложено от исторически или извънредни обстоятелства. У нас няма такива исторически традиции, а ако положението е черезвичайно, да го кажат открито, да суспендират Конституцията и да започнат да управляват по единствения начин, по който могат – със заповеди. А ако не е, да спрат приказките за разни недемократични практики. Защото когато правата станат задължения – демокрацията става диктатура. Милен Маринов