Отговорът на този въпрос е прост, ясен и се знае от всички у нас – и институции, и хора. Защото е сигурен, че (ако случайно го спрат) ще му се размине. Отговорът на въпроса защо обикновените хора сядат зад волана след употреба на алкохол е същият. Защото знаят, че (след като платят) ще им се размине. Само че природните закони, за разлика от писаните и неписани човешки, са неотменими. И ако последните могат да бъде „прескочени” с 20- или 50-олевка в ръката на някой катаджия, то няма сума, която може да са спре колата, която с пиянска смелост сте насочили със 120 км/ч право в крайпътно дърво, нито летящата срещу вас торпила на 4 колела, която в следващата секунда ще ви размаже на кайма. В резултат на дългогодишни натрупвания по българските шосета се прилага перверзната система ПКУ – Пиеш, Караш, Убиваш (се). И обикновените хора са като „важните” клечки. Или обратното. Правят нещо нередно с надеждата да им се размине. Само че на онези с властта предимно им се разминава, а на обикновените хора – предимно не. И това няма да се промени с големи, а с плащани глоби. И най-вече с неизбежни наказания, съответстващи на нарушенията. Сега полиция и съд са в тежка ситуация. Положение, в което те сами се поставиха. Пътната полиция с откритата толерантност към тези, които са на власт, имат мощни автомобили или дебели портфейли. В началото на миналата година книжката на губернатора на Калифорния Арнолд Шварценегер беше отнета за 6 месеца, защото предизвика катастрофа с мотора си. У нас обаче всякакви местни губернаторчета си махат с полицаите и карат както си искат. Лично бях свидетел как полицай пусна известен местен месен бизнесмен, който беше толкова пиян, че докато „говореше” глава му беше върху кормилото. След минути почти на същото място същият „пазител на реда” се опита да глоби младо момче за това, че се движи след знак, забраняващ влизането в улицата. Размина му се само заради моето присъствие. Когато попитах полицая защо пусна ужасно пияния шофьор, ми отговори, че той имал право на превантивна дейност. Нямаше нужда да ми обяснява критериите, по които избира спрямо кого да я прилага. Но може би същите са прилагали и полицаите край Приморско оня ден. Ще отворя скоба за да кажа, че версията на шефа на Областна дирекция „Полиция” в Бургас комисар Павлин Димитров е меко казано несериозна, за да не кажа невярна. Първоначално той отрече Стависки да е спиран от негови подчинени, а после заяви следното: „Максим се е движел плътно зад друг автомобил без необходимата дистанция и заради това е спрян и предупреден да спазва Закона за движението по пътищата. Служителите, които го спрели, твърдят, че не е направил нарушение. От медиите разбрах, че има свидетели, които са видели как Максим е извършил нарушение.” Чл. 23. (1) на Закона за движението по пътищата гласи: „Водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко.” Затварям скобата с въпроса - не са ли съучастници в убийството край Ропотамо и пътните полицаи, приказвали си сладко със световния шампион, вместо да го санкционират? Ако те си бяха свършили работата, сега един младеж щеше да е жив, а един световен шампионат нямаше да падне стремглаво от пиедестала. А съдът се постави в неловка ситуация с утвърдената практика да дава условни присъди за убийство на пътя. Което класифицира като непредумишлено убийство, дори и когато има драстични нарушения на Закона за движението по пътищата, като неспазване на знаци и сигнали на светофари, шофиране с алкохол. Сега съдът много трудно ще отреди справедлива присъда за Максим Стависки. Защото, ако е невинен и бъде оправдан, хората ще издадат своята присъда – поредния връзкар, на когото се размина. Но пък и след като мнозина други, изобщо неизвестни са получавали същото „правосъдие”, има ли основание за толкова гняв. Има обаче опасност да се отиде и в другата крайност - Максим да получи максимална присъда. Дори и без да я заслужава. Вярно е, че такива публични личности, които трябва да са пример и духовна опора на хората в тежкото ежедневие, имат по-голяма отговорност пред обществото, но това не значи, спрямо тях че законът трябва да се прилага по-тежко, отколкото е нормално. А човешкото презрение ще бъде добавената стойност на присъдата. Сега се чуват мнения, че Максим Стависки едва ли не е компрометирал кампанията „Ако си пил - слез, искам да стигна жив!”. Според мен обаче, със стореното той помогна много повече на кампанията, отколкото с кухи декларации, изречени в изкуствени клипове. Максим ярко и реалистично показа, че алкохолът, за разлика от българския съд, не прощава на никого. И ако случайно след този случай той отново седне зад волана пил, това ще значи, че има големи пропуски в житейските си принципи, които не могат да бъдат запълнени със златни медали. За ужаса по пътищата (особено в последно време) се говори много. Обикновено след поредната безразсъдна трагедия на пътя. Но след като през 2006 година по пътищата у нас са загинали 1043 души, 60 от които деца, трябва да се повтаря докато на всички стане ясно, че повече така не може да продължава. И че трябва генерална промяна в поведението и на контролни органи, и на шофьори, и на съд. Но войната по пътищата е само една от трагичните последици от вече почти двудесетилетното неспазване на законите у нас. Тон, за което дадоха политици и техни креатури от всякакъв калибър. Тежкият преход не можа да роди духовни стожери и във вакуума се наместиха фолк-силикони и спортисти. Така пропастите в морала на хората още дълго ще зеят. Ще ги пълним с много мъка и жертви, не само по пътищата. И това няма как да ни се размине. Милен Маринов