Хванаха селски кмет да кара пиян

ШШШШШШШШ 12.04.2012 16:37

Да ги осъдят тези, които се държат грубо с органите на реда,за да им дойде акъл в главата! Хем виновни пък и искат да са и прави!

Хорейшио 12.04.2012 23:30

Боже, какво ужасно изречение! Докато го изписвах на екрана на компютъра, в съзнанието ми се въртяха кадри от не много далечно време. Ето ни с Лили и Петър Маринкови и с още няколко приятели в Албена - на рождения ден на Виктор, съвсем до морския бряг. Казваше, че се е родил иначе на девети, девети, но ужасената му майка го записала нарочно на следващата дата.

Беше пристигнал от Берлин с предпоследната си жена (не знам колко на брой бяха те) и с ръкописа на новия си роман, който ми предстоеше да издам. Всъщност романът не беше завършен. Последните петдесетина страници щяха да бъдат написани в Албена. Виктор бе изпаднал в еуфория и в добре познатата ми “превъзбуда”. На летището във Варна направи малък скандал, заради липсата на тоалетна в залата за пристигащи. Разправията пък го накара да купи веднага бутилка ракия и да я дегустира още в колата, на път за курорта... Макар и с отворени прозорци, от купето се понесоха облаци от алкохолни пари и естествено някъде по шосето преди Златни пясъци ни спря полицейски патраул. Дадох проба, а Виктор се заяде и с полицаите. Последва разправия и на рецепцията на хотела - този път заради липсата на хладилник в стаята. Трябваше да държи спасителните си капки за очи на хладно.

Авторът ми се поуспокои донякъде едва на следващата сутрин, когато разтворих на плажа папката с ръкописа. И ето ти изненада: на първата страница прочетох “Аутопсия на една любов”. Сменил си заглавието, рекох му, нали щеше да е “Тайните градини на Хелена”? Смених направо книгата, отвърна ми. Седнах една сутрин пред лаптопа и ръката ми сама изписа “Аутопсия на една любов”. Всъщност, цял живот съм искал да издам роман за джаза...

Първите стотина страници прочетох за час и половина, подавах ги на части на приятелите от съседните чадъри. Виктор правеше отсечки по пясъка наоколо ни, следеше кой докъде е стигнал и от време на време, почти на равни интервали, задаваше един и същи въпрос: Какво ще кажеш? Отвръщах му, че е страхотен. Че текстът ми харесва много и че с него направо ще изтрепе рибата!.. А той начаса отиваше до плажния бар за поредната бира.

Следобеда сменихме бирата с водка, водката с уиски, а късно вечерта на масата ни в ресторанта се заформи скандал. Между него и жена му. Поводът нямаше значение. Безсмислено беше и да потушавам разправията. Не беше нито първият, нямаше да бъде и последният скандал помежду им. Скандал с всичките му атрибути: ефектни заядливи фрази, ехиден смях, много алкохол, счупени чаши и ситни женски сълзи, краткотрайни примирия и ненапускащото ме чувство, че съм сред героите на Фицджералд. А някъде наоколо нечий саксофон свиреше солова партия джаз.

Общо взето, така изминаха и останалите дни край морето.

Виктор се качи на нашата кола, а предпоследната му жена запраши към близкия град при родителите си. На двамата им предстоеше да направят аутопсията на своята объркана любов. Последните петдесет страници от романа пък бяха довършени в София, в една кафкианска квартира, в най-свирепите покрайнини на столицата, откъдето започваше проклетото и населено с вихри и тръни шопско поле. Виктор не обичаше временното си жилище и може би затова в края на романа посочи като места на написването му Берлин и Албена.

Месеци по-късно, когато книгата излезе, един от героите му, митичният саксофонист Петьо Парчето, направи премиера на “Аутопсията...” в Русе. И беше луда и божествена тази вечер в старинната русенска къща. С тълпите народ. Със странния барабанен ритъм, с който четеше Виктор. С неистовите импровизации на Петьо Парчето; правеше ги все по-заплетени и изкачваше заедно с бандата си стъпало след стъпало от безкрайната стълба към небето, на върха на която го очакваше трансът... През онази нощ изгубих автора и неговия герой. Какво бяха правили из красивите и пусти крайдунавски улици, дали бяха срещнали духа на Канети или просто бяха хулиганствали като истински и свободни деца на джаза - така и не научих.

Не успях да разбера или по-точно не успях да си обясня и неистовия начин, по който Виктор живееше живота си. Знам само, че като всеки свободен дух, той правеше това, което му харесваше. Независимо от цената.

И знам още, че ако не беше толкова автентичен и верен на себе си нямаше да напише няколкото си прекрасни книги. Затова и го описах в този кратък текст такъв, какъвто го чувствам - жив и истински.

Невинния 13.04.2012 05:20

Браво на кмета , пил е качествен алкохол.ха ха ха

ШУМ.БГ 14.04.2012 10:08

Този коментар бе изтрит заради неспазване на Правилата