Пристигаме в Охрид привечер и въпреки студения и дъждовен априлски ден бързаме да усетим магията на древния град - градът на 365-те църкви и на джамията с кръста, предаде специалният пратеник на БГНЕС Божидарка Чобалигова. Неочаквано се сдобиваме с гид в лицето на местен таксиметров шофьор (няма нищо общо с намусените си софийски събратя), който в следващия ден и половина се превърна в нашия водач във вековната история на града и вековните му монументи. "Името ми е Слободан, като Милошевич, но аз съм добър", казва с усмивка той. Отседнали сме в хотел на 3 км от града и докато пътуваме към центъра любезният ни домакин предлага да ни помогне в начертаването на оптимална програма – за минимално време да разгледаме максимално много. "Сигурно са ви дали вече туристически брошури, но аз ще ви покажа две неща, които не са включени в нито един проспект – джамията с кръста и вековния чинар", предлага Слободан и ние с готовност приемаме. Джамията с кръста е първата забележителност на Охрид, която виждаме. Средно голяма джамия с високо минаре, а отгоре му малък кръст. Какъв символ на помирението между двете религии! Легендата разказва, че на мястото на джамията някога имало църква. Когато построили джамията, куполът все падал. И тогава на архитекта му хрумнало, че ако постави кръста от старата църква, куполът ще се задържи. Така и станало. Според местните жители джамията с кръста или кръстната джамия е единствената по рода си в света. Построена е през 1466 г. и е най-старата запазена джамия в града. Втората ни спирка е старият чинар, който се извисява на чаршията и кротко наблюдава трансформациите на града през вековете. Според Слободан чинарът е на 500 години, но май е на много повече. Всъщност според една легенда чинарът бил засаден по нареждане на цар Самуил. Докато още бил младо дърво Самуил забил меча си в ствола му, за да бележи могъществото на държавата. По онова време българската държава била могъща и се простирала на целия Балкански полуостров. Годините минавали, чинарът растял, а стволът се обвивал около меча и се сраснал с него. В следващите векове България преживяла възходи и падения, а мечът си стоял все така забит в дървото. Когато турците превзели Охрид, местният валия изтръгнал меча на Самуил от сърцето на стария чинар. Тогава България паднала под османско владичество. Завършваме кратката си встъпителна обиколка на града с посещение на прочутите Билянини извори с над 1000-годишна история. През последните месеци те бяха пресъхнали, но сега водата отново тече. И тук има легенда – красивата девойка Биляна и цар Самуил се срещнали в градината край изворите. Когато съпругата на Самуил, гъркинята Агата, разбрала за любовта между двамата, заповядала на двамата си братя да убият Биляна. Те обаче били толкова пленени от красотата на девойката, че не могли да я убият. Тогава Агата изпратила Биляна в пещера в планината Галичица, където родила и отгледала син на Самуил. Местните хора вярват, че водата на Билянините извори има лечебна сила – ако стъпите на един от камъните и се завъртите три пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се подмладите с 10 години. Рано сутринта на другия ден се отправяме към прочутия манастир Свети Наум, който се намира на около 30 км южно от Охрид, близо до албанската граница. Водач отново ни е Слободан, който с готовност приема да ни разкрие тайнствата на святото място. По пътя, докъдето ни стигне погледът се простира Охридското езеро, малко бурно в мрачния неделен ден. То е най-дълбокото на Балканския полуостров, средно 163 метра, и на седмо място в Европа. Със своята площ от 353 км то е на второ място на Балканите след Шкодренското езеро. По пътя за Свети Наум спираме край музея на водата в Залива на костите. Нарича се така, защото тук са намерени кости на хора и животни, които някога, населявали мястото. Музеят на водата представлява възстановка на древно рибарско селище. В далечината долу се виждат къщи, построени върху дървени колове, на няколко метра над водата. Във всяка къща имало дупка в пода, в която обитателите й пускали кофа и след няколко минути я вадели, пълна с риба. По този начин се прехранвали. Следващата ни спирка е манастирът Свети Наум. Пристигаме малко преди обед и ни посрещат десетки пъстри пауни, които надават писъци за поздрав. Някои дори са така добри да разперят опашките си и по този начин ни се представят в цялото си великолепие. Манастирът се намира на югоизточния бряг на Охридското езеро, съвсем близо до границата с Албания. Не е известно точно кога е построен, но се смята, че това е станало между 893 и 900 г. Създаден е от Свети Наум Охридски, най-младия от първите ученици на Св. Св. Кирил и Методий, с помощта на българските владетели Борис и Симеон. След края на учителската си дейност Свети Наум се оттегля в този манастир. След смъртта му през 910 г. манастирската църква е преименувана на негово име. Именно в нея се намират и мощите на Свети Наум. Според популярно вярване, ако долепите ухо до каменния саркофаг, в който са положени мощите му, можете да чуете туптене на сърце, друг е въпросът дали това е сърцето на светеца или вашето собствено. Вече минава обед, а програмата ни е много натоварена. Следва да се върнем в града и да разгледаме старата му част, съхраняваща немалка част от българската история. Безспорно най-внушителна е Самуиловата крепост. След като избира Охрид за столица на българската държава, Самуил започва да обновява крепостните стени на града заради стратегическото му значение за държавата. Смята се, че днешната форма на крепостта датира именно от времето на Самуил. Докато се разхождаме и полагам усилия да преодолея страха си от височини почти си представям как преди много векове войните на българския владетел храбро да са се сражавали зад стените на крепостта, защитавайки земите си до последен дъх. Слизаме надолу към хълма Плаошник, където се намира манастирският комплекс "Свети Климент и Панталеймон". Построен е от Свети Климент Охридски по лично поръчение на княз Борис I. Около църквата се създава и прочутата Охридска книжовна школа. След смъртта на Климент през 916 г. той е погребан в манастира. През 15-ти век обаче той е разрушен от турците и мощите му са пренесени в църквата "Света Богородица Перивлепта", която също посещаваме по пътя ни надолу. Най-големият и внушителен храм обаче е "Света София", съхраняващ френски от 11-ти, 12-ти и 13-ти век. След преместването на столицата на България от Самуил в Охрид "Света София" става катедрален храм на Българската патриаршия и на наследилата я след падането под византийска власт Охридска архиепископия. По време на турското робство църквата е превърната в джамия. Една от най-живописните църкви в Охрид, която посещаваме след половинчасова разходка с корабче по Охридското езеро, е "Свети Йоан Канео". Разположена е върху скала над езерото и е кръстена на рибарския квартал Канео, над която е разположена. Смята се, че е била построена в края на 13-ти или началото на 14-ти век. Обиколката ни на града завършва привечер на площада с внушителните статуи на Св. Св. Кирил и Методий, Свети Климент Охридски и Свети Наум, светците на града, които непрестанно бдят над него. А на сутринта трябва да си тръгваме, но не и преди да изпием по чаша кафе на изпроводяк с нашия гид Слободан. Толкова много забележителности има в Охрид, но може би най-голямата от тях са неговите хора. Заварихме ги малко унили след тежката зима и продължаващата криза, която не е пощадила града им. "Преди идваха много български групи, бяха големи и весели, сега са много по-малко", разказват в хотела, в който сме отседнали. Цената на горивото също е висока и това спъва дейността на местните хора. "Имаме си много вода в езерото, но за съжаление колите не се движат с вода", отбелязват те с горчивина. Колкото до отношенията им с албанците, в съседна Струга те са 90% от населението, всички, които срещнахме бяха категорични, че конфликт не съществува. "През последните дни много се писа за въоръжени сблъсъци между албанци и македонци. Това е нагласена работа. Много добре си живеем", разказва Слободан. И той, и домакинът ни в хотела обаче като че ли не са особени привърженици на ЕС. "Какво беше Югославия? Федерация, в която всички държави имаха известна независимост. Излязохме от Югославия и сега се стремим да влезем в друга федерация, каквато е ЕС", казва домакинът ни в хотела. "Не искам Европейския съюз, най-добре да си създадем Балкански щати", додава Слободан. По време на краткия ни престой в Охрид срещаме още десетки хора – като продавача на сувенири до античния театър, който се оказа женен за българка от Шумен и носи тениска, на която пише България, или като продавача на фъстъци на площада, който като видя колко много искаме да се качим на корабче, за пет минути успя да ни уреди това малко удоволствие, въпреки лошото време. Като продавачите на билети в забележителностите на града, които като разберяха, че сме от България или не ни искаха пари, или ни пускаха срещу по-малка от определената сума. Като десетките хора, които питахме да ни упътят в нередките случаи, когато имахме усещането, че сме на грешен път. Всички те, колкото и различни да бяха, имаха едно общо помежду си – бяха любезни, усмихнати и винаги готови да помогнат. Последният човек, с когото се виждаме в Охрид преди отпътуването ни, е Слободан. Отправяме се с таксито му за последен път към града. По средата на пътя между хотела и входа на Охрид се намира църквата Свети Еразмо, покровител на превозвачите. Затова и Слободан се прекръства всеки път, когато минем покрай нея. На път за автогарата отново минаваме покрай джамията с кръста, символ на помирението между двете религии. Може би днес, когато Македония отново се тресе от етническо напрежение, независимо дали то е реално или нагласено, македонските политици и населението трябва да си спомнят, че тази уникална забележителност, единствена в света, се намира именно в тяхната страна. Щом преди няколко века хората са успели да преодолеят предразсъдъците във времената на най-остро противопоставяне между християни и мюсюлмани, техните наследници също са длъжни да го направят. /БГНЕС