Скъпи сънародници,
Изтичат последните минути на настоящата година. Заобиколени от най-близките си хора, правим равносметка на отминалото, споделяме планове и мечти. Сигурен съм, че всички ние бихме искали Новата година да умножи доброто и да загърби лошото. А лошото не ни подмина! Наводнения, земетресение и терористичен атентат белязаха изминалата година! Вярвам, че трудностите ни направиха по-силни и по-сплотени като народ. На това ни учеше и патриарх Максим, с когото се простихме!
Светът е в криза вече пета година, но нашите доходи и просперитет зависят най-вече от това какво произвеждаме, как използваме ресурсите, колко сме ефективни като нация. Не трябва да чакаме да свърши кризата или на поредните избори да ни обещаят всичко, а да запретнем ръкави и да си подредим държавата и собствения живот. Ден по ден, заедно и в правилната посока! Защото всички ние искаме да живеем достойно в една уютна и модерна България. Това може да се постигне само със съвместните усилия на милиони българи, които гледат в една посока и споделят общи ценности. Всеки от нас може да допринесе за една по-добра България през 2013 г. Не е трудно, изисква се воля и зависи от всички нас! Всеки родител може да даде любов, възпитание и морал на своето дете. От всеки един от нас зависи да има гражданска позиция и да я защитава. Пред нас е първият референдум в демократичната история на България, както и предстоящите парламентарни избори. Нека през 2013 г. бъдем по-активни и отстояваме своето право на справедливост и солидарност. Това ще засили гражданския контрол върху дейността на политиците, защото демокрацията е свобода, но и отговорност. Да коригираме лошото, но да има приемственост и надграждане за доброто, защото не сме толкова богати, че винаги да започваме от начало. Да излезем от носталгията по отминали времена и да изработим сами своето самочувствие на достоен народ в 21 век. Защото светът се развива и никой не ни чака. Днес ние не се състезаваме със себе си или на Балканите, а в един бързо променящ се и много конкурентен свят!
България е една от най-старите държави в Европа, страна с древна култура, богата история, неповторима природа. Това ни задължава да се държим като европейци и да добавяме стойност и сила в нашето общо европейско семейство. Вярвам, че бъдещето принадлежи на образованите, на предприемчивите и на тези общества, които изграждат държави, базирани на работещи институции и споделени ценности, а не на очакването, че някой друг ще ни реши проблемите. Общества, основани на доверие между хората, в които се помага на тези в нужда, но и се създават възможности за всеки да успее. Нека бъдем трудолюбиви и честни в ежедневието си, да загърбим лошото и самосъжалението, да търсим смисъла и позитивното. Да отглеждаме нашите деца като мислещи, уверени, толерантни и добри хора, които са любопитни и амбициозни да опитват. Да им обясним, че парите не са цел, а средство за човешко развитие и достоен живот. В каквито ценности възпитаваме младите, такава държава ще получим. Децата на. България ни дадоха много поводи да вярваме в бъдещето и да се гордеем с тях. И тази година те покориха световни върхове, спечелиха много награди и доказаха, че са талантливи, знаещи и можещи, готови да се справят с предизвикателствата. Моята надежда идва и от примера, който ни даде 15 годишният Марио от Белоградчик, който докосна сърцата на хиляди българи, помагайки на дете в беда. Гордеем се с Петър Петров, който помогна за спасяването на над 500 човека в потъващия Коста Конкордия. Прекланяме се пред Пламен Петков, който се жертва, за да спаси давещо се дете в Англия. Помним и героите от Синеморец, които спасиха живот, но загубиха своя. Тези примери ми дават вярата, че в новата 2013 година ще влезем по-единни като народ и по-съпричастни един към друг.
Искам да се обърна и към тези от вас, които са извън България - вярвам, че всички заедно работим за успеха и доброто име на Родината. Където и да сте по света, знайте, че има място, където ви обичат и чакат. У дома. На всички вас и на българските военни, които са на мисии по света, разделени от близките си хора, пожелавам здраве, щастие и късмет.
Блиц.БГ
Коментари
Анонимен
Реч на Барак Обама в Бърнард колидж (Barnard College)
Речта на Барак Обама е произнесена пред студенти от випуск 2012 на Бърнард колидж, пред техните родители и приятели, пред преподаватели и гости на церемонията. Тя продължава 30 минути.
Благодаря на ректора Спар, на членовете на управителния съвет, на ректора Болингър. Здравейте, випуск 2012! Поздравявам ви, че стигнахте до тук. Благодаря ви за честта да бъда част от този ден.
Толкова много хора се гордеят с вас – родителите ви, семейството, университетът, приятелите – всички, с които споделяте това постижение. Затова ги аплодирайте силно. За всички майки, които са тук днес – не можете да си мечтаете за по-добър подарък за Деня на майката от това да видите всички тези младежи да се дипломират.
И все пак трябва да си призная, че в такива моменти, когато си мисля как Малия и Саша ще се дипломират един ден, започвам да се просълзявам – не знам вие как се сдържате.
Ще започна с една нелека истина: аз съм възпитаник на Колумбийския университет. Знам, че може би има малко братско съперничество, но въпреки всичко съм горд да говоря пред вас днес, а поводът е вашето дипломиране. Макар че трябва да си призная, че вие доста вдигнахте летвата през последните три години. Хилари Клинтън, Мерил Стрийп, Шерил Сандбърг – техните постижения не са лесни за достигане.
Но ще отбележа, че Хилари върши необикновена работа като един от най-добрите държавни секретари, които САЩ някога са имали. Наградихме Мерил с Националния медал за принос към изкуството. А Шерил не е просто добър приятел – тя е един от икономическите ни съветници. Както се казва в старата поговорка – дръж приятелите си близо, а ораторите от церемонията при дипломирането в Бърнард – още по-близо. Има мъдрост в това.
Годината, в която завърших – тази област вече е позната… Годината, в която завърших, беше 1983 – първата, през която приемаха жени в Колумбийския университет. Сали Райд беше първата американка, която е летяла в космоса. Музиката се въртеше около Майкъл и Лунната стъпка. (Някой от публиката: „Направете я!”) Без Лунни стъпки. Без лунни стъпки днес.
Имахме уокмени, а не iPod. Някои от улиците тук не бяха така привлекателни. Таймс Скуеър не беше семейна дестинация. Знам, че за вас това е древна история. Нищо повече от скучното говорене на един оратор, който говори за старите дни в деня на дипломирането ви. Но независимо всичките разлики, випуск 1983 всъщност имаше много общо с вас. И ние също се бяхме запътили към един свят, в който държавата все още се възстановяваше от особено жестока икономическа рецесия. Бяха времена на промяна. Времена на несигурност. Бяха времена на разгорещени политически дебати.
Вие можете да се припознаете с тези времена, защото тъкмо когато сте били приети и сте си прокарвали път през кампуса, настана икономическа криза, която доведе до загуба на 5 милиона работни места, още преди да сте завършили първата си година. Досега някои от вас сигурно са виждали родители да отлагат пенсионирането си, приятели да се мъчат да си намерят работа. И може би гледате към бъдещето със същата нотка на притеснение като на моето поколение, когато бяхме на ваше място.
Разбира се, като млади жени, вие също ще се мъчите да преодолеете изключителни предизвикателства, като това, дали ще получавате еднакво заплащане за еднаква свършена работа; дали ще можете да балансирате между отговорностите към работата и към семейството ви; дали ще можете напълно да контролирате решенията за собственото си здраве.
И докато възможностите за жените са се увеличили значително през последните 30 години, на вас като млади хора ще ви е още по-трудно, отколкото на нас. Тази рецесия беше по-жестока, работните позиции се губеха по-бързо. Политиката изглежда по-мръсна. Конгресът бездейства повече от всякога. Някои компании от финансовата сфера не следват модели за поведение на корпоративни граждани.
Нищо чудно, че вярата в институциите е по-малка от всякога, особено предвид, че добрите новини вече не получават същия рейтинг като лошите. Всеки ден получавате стабилен поток от сензации, скандали и истории, чието послание предполага, че промяната е невъзможна; че няма какво да направите; че няма да можете да затворите тази дупка между живота – такъв, какъвто е, и живота, който искате.
Днес моята задача е да ви кажа: Не вярвайте на това. Защото колкото и упорити да са проблемите, съм убеден, че вие сте по-упорити. Виждал съм страстта ви и работата ви. Виждал съм ви да се обвързвате и да се превръщате в рекордни цифри. Чувал съм как гласовете ви стават се усилват, когато сте креативни. Боравите толкова леко и гладко с дигиталните технологии, които ние от старите поколения едва разбираме. Виждам едно поколение, което иска и дори е нетърпеливо да стъпи в забързаните води на историята и да промени тяхната посока.
А именно този непокорен, можещ дух е това, което тече във вените на американската история. Това е кръвта на всичките ни успехи. Имаме нужда вашето поколение да използва този дух и да го разпали отново още сега.
Разбирате ли, въпросът не е в това, дали нещата ще се подобрят – винаги се подобряват. Въпросът не е дали разполагаме с решения на предизвикателствата ни – разполагаме с тях от доста време. Знаем, например, че тази страна ще е много по-добре, ако повече американци имат възможността да получат образование като това, което вие получавате тук в Бърнард – ако повече хора могат да усвоят определени умения и обучения, които работодателите днес търсят.
Знаем, че ще сме по-добре, ако инвестираме в науката и технологиите, които зараждат нови работни позиции и медицински постижения; ако разработим по-чиста енергия, бихме могли да използваме по-малко чуждо гориво и да намалим замърсяването с въглероден диоксид, който застрашава нашата планета.
Знаем, че ще сме по-добре, ако има правила, които спират големите банки да правят лоши залози с парите на други хора; ако не се позволява на застрахователните компании да занижават сумата от застраховката ти, когато най-много се нуждаеш от нея или пък да таксуват различно жените от мъжете. И наистина, знаем, че ще сме по-добре, ако се отнасяме към жените справедливо и като с равни във всеки аспект от американския живот – било то заплата, която изкарваш или решенията, които взимаш за здравето си.
Знаем, че тези неща са истина. Знаем, че проблемите ни са безспорно разрешими. Въпросът е в това, заедно, събирайки общата воля, да направим промените, които искаме, в собствения си живот, в общите институции, в политиката. И съм убеден, че вашето поколение притежава тази воля. И вярвам, че жените от това поколение, че всички вие ще поведете към правилния път.
Мога да разпозная тази лесна реплика за аплодиране, когато говориш на церемония по завършване в Бърнард. Лесно да се каже. Но е вярно. От части е проста математика. Днес жените не са просто половината от тази държава. Вие сте половината от работната сила. Все повече жени печелят повече от съпрузите си. Жените са повече от половината абсолвенти, те са и магистри, и докторанти. Превъзхождате мъжете числено.
След десетилетия на бавен, стабилен, необичаен процес, вие вече сте готови да превърнете този век във време, в което жените не просто чертаят собствената си съдба, но и тази на нацията и на света.
Но колко далеч вашето лидерство ще доведе тази страна, колко далеч ще доведе света? Е, това зависи от вас. Трябва да го искате. Няма да ви се даде просто така. И тъй като съм някой, който иска онова бъдеще, онова по-добро бъдеще, за вас, за Малия и Саша, някой, който има щастието да бъде едновременно и съпруг, и баща, и син, на силни, забележителни жени, позволете ми да предложа няколко съвета. Задължително е. Имайте търпение.
Моят първи съвет е този: Не участвайте в нещо просто ей така. Борете се за своето място на масата. Още по-добре, борете се за челно място на масата.
Казано е, че най-важната роля в нашата демокрация е тази на гражданина. И наистина, преди 225 години се е състоял Конституционният конвент във Филаделфия, където нашите основатели – всички от които граждани, започнали да творят необикновен документ. Да, има своите пропуски, пропуски, които нацията се е стремяла да поправи във времето. Въпросите, засягащи раса и пол, не са били решени. Няма подпис на жена в оригиналния документ – въпреки че можем да предположим, че е имало майки основатели, които са нашепвали умни неща в ушите на бащите основатели. Имам предвид, че това е почти сигурно.
Това, което прави този документ специален, е фактът, че той дава пространство, възможност на тези, които са били оставени настрана, да се борят за правата си. Дава на хората език, с който да апелират към принципи и идеали, които разгръщат демокрацията. Дава възможност за протести и движения, и за разпространение на нови идеи, които непрекъснато, десетилетие след десетилетие, ще променят света – едно постоянно движение напред, което продължава и до днес.
Основателите ни са разбирали, че Америка не може да стои на едно място. Ние сме динамични, а не статични. Гледаме напред, а не назад. А сега тези нови врати са отворени за вас. Имате задължението да сграбчите тези възможности.
Трябва да направите това не само заради себе си, но и заради тези, които досега не са били доволни от изборите ви до момента, от бъдещите ви избори. А една от причините, много работни места все още да имат остарели политики, е защото само 3% от жените в 500 компании заемат ръководни позиции. Една от причините всъщност да водим битки за правата на жените, които са уредени отдавна, е защото жените заемат по-малко от едно на пет места в Конгреса.
Не казвам, че единственият начин да пожънете успех, е да се качите на върха на корпоративната стълба или да се борите за собствен офис. Макар че, да си го признаем, Конгресът ще върши много повече работа, ако и вие го правите. Мисля, че затова няма съмнение. Но ако решите да не седите зад бюрото, то поне се уверете, че имате думата за това, кой ще седи зад него като управленец. Има значение.
И за да дам един пример – преди жени като Барбара Микълски, Олимпия Сноу и други, за да влязат в Конгреса, много от държавно финансираните проучвания на различни болести се фокусираха само върху влиянието им върху мъжете. Това не се промени, докато жени като Патси Минк и Едит Грийн не влязоха в Конгреса преди 40 години и не въведоха закона „Title IX”, който гласеше, че и на жените трябва да им е позволено да се състезават и да печелят на територията на Америка. Не и преди жена на име Лили Ледбетър да се появи пред шефовете си и да има смелостта да каже: „Знаете ли какво? Това не е честно, не се отнасяте с жените справедливо.” Липсваха ни определени инструменти, с които са подкрепим основния принцип за еднакво заплащане за еднаква работа.
Затова не приемайте чуждото тълкуване за това, как трябва да са нещата. От вас зависи кое е правилно и кое е грешно. От вас зависи да посочите несправедливостта. От вас зависи да държите системата отговорна, а понякога и да се обръщате срещу нея изцяло. От вас зависи да се изправите и да бъдете чути, да пишете и да лобирате, да марширувате, да организирате, да гласувате. Не се задоволявайте само да седите и да гледате.
Тези, които се противопоставят на промяната, тези, които се облагодетелстват от несправедливото настоящо положение, винаги залагат на обществения цинизъм или на общественото самодоволство. Всъщност в историята на Америка, те са губили този залог, и мисля, че и този път ще загубят. Но в крайна сметка, Випуск 2012, това зависи от вас. Не чакайте човека до вас да бъде първият, който да заговори открито за това, какво е правилно. Защото може би, просто може би, чакат вас.
Което води до втория ми съвет: Никога не подценявайте силата на примера си. Самият факт, че се дипломирате, фактът, че повече жени завършват университет, е възможен само защото предишни поколения жени – вашите майки, баби, лели, са разбили мита, че не можете или не бива да сте това, което сте.
Сещам се за моя приятелка, която е дъщеря на имигранти. Когато тя беше ученичка, един от нейните ръководители й казал: „Знаеш ли какво? Ти просто не ставаш за университет. Трябва да станеш секретарка.” Е, тя беше упорита, така че все пак отиде да учи в университет. Завърши и магистратура. Бори се да си намери работа в своя роден край и успя. Бори се за държавна работа и успя. Бори се за Конгреса и успя. И сега внимание – Хилда Солис накрая наистина стана секретар, тя е държавният секретар по труда в САЩ.
Така че помислете какво е за едно младо латиноамериканско момиче да види държавен секретар, който прилича на нея. Помислете какво е за младо момиче от Айова, когато види кандидат за президент, който прилича на нея. Помислете какво е за младо момиче, което се разхожда по улица в Харлем, да види посланик на ООН, който изглежда като нея. Не подценявайте силата на примера, който давате.
Тази диплома ви дава нови възможности, така че върнете се назад в миналото, убедете някое малко момиче също да я иска. Ако имате диплома за област, в която се нуждаем от повече жени – като компютърни науки или инженерство, върнете се назад и убедете някоя друга ученичка да ги изучава. Ако сте се ориентирали към сфери, в които имаме нужда от повече жени, като строително или компютърно инженерство, върнете се назад, наемете някой нов. Бъдете ментор. Бъдете модел за подражание.
Докато едно момиче не започне да се вижда като компютърен програмист или военен командир, тя няма да стане такъв. Докато има жени, които да й казват да игнорира всичко това и да се фокусира върху красотата и модата, вместо върху учението, изобретенията, съревнованието и лидерството, тя ще мисли, че това са единствените неща, които трябва да интересуват момичетата. Мишел би казала, че няма лошо в това, да се грижиш и за тези неща. Можеш да си едновременно стилна и силна. Това е съветът на Мишел.
И никога не забравяйте, че най-важният пример, който едно младо момиче ще следва, е този на родителя. Малия и Саша ще бъдат изключителни жени, защото Мишел и Мериън Робинсън са такива. Осъзнайте силата си и я използвайте мъдро.
Последният ми съвет е простичък, но може би е най-важен: „Упорствайте. Упорствайте.” Всяко нещо, което си струва, не е лесно. Никой от преуспелите хора не е избегнал провала, някои понякога са имали дори катастрофални провали. Но те са продължавали напред. Учили са се от грешките. Не са се отказали.
Знаете ли, когато пристигнах за първи път в този кампус, бях с малко пари, т.е. с по-малко опции. Но тук исках да открия моето мястото в света. Знаех, че искам да предизвикам промяна, но нямах идея как щях да го направя. Но исках да изиграя моята роля в оформянето на един по-добър свят.
И макар след завършването си да заемах няколко непрестижни позиции тук, в Ню Йорк (няма да ги изброявам всичките), дори да сменях апартамент след апартамент, винаги се стремях към повече. Започнах да пиша писма на обществени организации из цялата страна. И един ден малка група църкви от Южната част на Чикаго ми отговори, предлагайки ми работа с хора в квартали, които са понесли тежък удар при затварянето на фирми, и в общности, в които работните позиции се намаляваха.
Общността беше обезпокоявана от буйни банди, така че щом пристигнах, едно от първите неща, които опитахме да направим, беше да организираме събрание с водачите на общността, за да се справим с бандите. Работих седмици наред по този проект. Поканихме полицията, проведохме обаждания, ходихме по църкви, раздавахме брошури. В навечерието на събранието, подредихме столовете в дълги редици в очакване на тълпа. И чакахме, и чакахме. Накрая група възрастни хора влязоха в залата и седнаха. Една дребничка старица вдигна ръка и попита: „Тук ли е бингото?” Беше пълна катастрофа. Никой не се появи. На моето първо голямо събрание на общността не дойде никой.
А после доброволците, с които работех, ми казаха: „Това е. Напускаме.” Те правиха същото две години преди аз да се присъединя. Нямаха какво да покажат. И ще бъда честен, аз също се чувствах доста обезкуражен. Не знаех какво правя. Мислех да напусна. И докато говорехме, погледнах навън и видях група от няколко малки момчета. Те просто хвърляха камъни по една сграда. Нямаха нищо по-добро за правене – късно вечер, просто хвърляха камъни. Казах на доброволците: „Преди да се откажете, отговорете на един въпрос: „Какво ще стане с тези момчета, ако напуснете? Кой ще се бори за тях, ако не ние? Кой ще им даде равен шанс, ако си тръгнем?”
И един по един доброволците взеха решение да не напускат. Върнахме се по кварталите и продължихме работа. Регистрирахме нови гласоподаватели, въведохме програми за тези, които са завършили вече училище, борихме се за нови проекти, и помагахме на хората да живеят с поне малко достойнство. Поддържахме духа си чрез тези малки победи. Не променихме нещата глобално. Някои от тези общности все още са много бедни. Все още има много банди. Но вярвам, че именно тези малки победи ми помогнаха да спечеля големите победи през последните 3 години и половина като президент.
И ми се ще да можех да кажа, че това упорство дойде от някаква вродена жилавост в мен. Но истината е, че се научих от хората, които са ме отгледали. И по-точно, научих се, гледайки жените, които изиграха роля за формирането на характера ми.
Израснах като син на самотна майка, която се бореше да завърши университет и да свързва двата края. Имала е бракове, които са се разпаднали. Дори е минала на купони за храна, за да преживяваме. Но не се е отказала. Заслужи дипломата си и чрез стипендии и тежка работа направи така, че и сестра ми, и аз, да вземем свои дипломи. Когато живеехме в чужбина, ме будеше призори да уча по английски. А когато се оплаквах, тя просто ме поглеждаше и казваше: „И за мен няма пикник, момчето ми.”
В крайна сметка майка ми стана пионер в микрофинансирането, помагайки на жените по цял свят да се сдобият с парите, които им трябват, за да започнат свой бизнес. Това означаваше да отсъства често и тя имаше своите притеснения, опитвайки се да балансира между кариерата и това да е майка. Когато я нямаше, баба ми идваше да се грижи за мен.
Тя беше завършила само средното си образование. Намери си работа в местна банка. Тя побесняваше, че мъже, които някога е обучавала, сега се катереха по стълбата пред нея. Но не се отказа.
Вместо да се огорчава и да се ядосва всеки път, тя продължи напред, вършеше си работата по най-добрия начин и накрая стана вицепрезидент на банката. Не се отказа.
По-късно се запознах с жена, която беше назначена да ме съветва при първата ми работа през лятото в една правна кантора. Тя ми даваше такива добри съвети, че се ожених за нея. И Мишел, и аз направихме всичко възможно да балансираме между своите кариери и младото ни семейство. Но да си призная, колкото и осведомен да съм си мислел, че съм, често нещата се стоварваха върху нея, когато аз пътувах, когато ме нямаше. Знам, че когато е била с нашите дъщери, се е чувствала виновна, че не отделя достатъчно време на работата, а когато е била на работа, се е чувствала виновна, че не отделя достатъчно внимание на нашите дъщери. И двамата си мечтаехме да имаме някакви суперсили, които да ни позволят да сме на две места едновременно. Но ние бяхме упорити. Бракът ни се получи.
Причината Мишел да имаше силата да балансира между всичко и да се справя с мен, както и, в крайна сметка, с общественото внимание, беше защото и тя идва от семейство на родители, които не са се отказвали – защото е виждала как баща й всеки ден става и отива на работа, въпреки че така и не е завършил университет и въпреки че е имал множествена склероза. Виждала е майка си в училище, в онова градско училище, въпреки че не е завършила университет, как всеки ден прави така, че Мишел и брат й да получат образованието, което заслужават. Мишел е гледала как родителите й никога не се отказват. Никога не се отдавали на самосъжаление, независимо, че шансовете са били против тях. Не са се отказали.
Това са хората, които ме вдъхновяват. Понякога ме питат: „Кой ви вдъхновява, г-н Президент?” Именно тези тихи герои из цялата страна – някои от родителите и прародителите, които седят тук. Без фанфари, без статии за тях, те просто упорстват. Просто си вършат работата. Посрещат отговорностите си. Не се отказват. Аз съм тук само заради тях. Те може да не са се заели да променят света, но по някакъв малък и важен начин, всъщност са го направили. Те определено са променили моя свят.
Дали ще започнете бизнес, или ще се борите за работа, или ще отгледате прекрасно семейство, винаги помнете, че да оставиш отпечатъка си върху света, е трудно. Изисква търпение. Изисква отдаденост. Придружавано е от много спънки и много провали.
Но когато почувствате как цинизмът ви обзема; когато чуете онези гласове да ви казват, че не можете да промените нищо; когато някой ви каже да смалите целите си – траекторията на тази страна трябва да ви даде надежда. Предишните поколения трябва да ви дават надежда. Това, което са правили младите преди, трябва да ви даде надежда. Млади хора, които са се активизирали, изправили са се и са протестирали, от т. нар Конвенция Сенека Фолс [1] до бунта Стоунуол [2], не са го направили само за себе си. Направили са го за другите хора.
И така постигнахме права за жените. Така постигнахме право на глас. Така постигнахме правата на работниците. Така постигнахме правата на хомосексуалните. Така направихме тези щати по-перфектни.
Ако сега искате да изиграете своята роля; ако искате да се протегнете у да затворите тази дупка между Америка – каквато е сега, и между Америка – такава, каквато трябва да бъде, знайте, че ще съм до вас. Ако сте готови да се борите за тази великолепна, абсолютно простичка идея за една Америка, в която няма значение кой си и как изглеждащ; в която няма значение кого обичаш и какъв Бог почиташ и в която можеш да преследваш щастието си въпреки всичко, ще се присъединя във всяка стъпка по пътя.
Сега повече от всякога, Америка се нуждае от това, което вие, випуск 2012, можете да предложите. Америка се нуждае да се протегнете високо и да се надявате силно. Ако се борите за своето място за масата; ако дадете по-добър пример; ако сте упорити в това, което сте решили да правите с живота си, нямам и капка съмнение, че не само ще успеете, но и че чрез вас, тази нация ще продължи да е източник на светлина за мъже и жени, момчета и момичета от всеки край на света.
Така че ви благодаря. Поздравления. Бог да ви благослови. Благословени да са Съединените американски щати!
11
Някой набор спомня ли си английския филм '' Мистер Питкин''
Пецо
Този таман научи за Чехия,Словакия и Чехословакия и взе ,че си снима речта пред Скалистите планини в Северна Америка. Голям еродит ,може би от най-големите на герб.Ако беше такъв специалист в строителството щеше да знае,че при строителството на една магистрала се създават не повече от 1000 работни места,което на обема изразходвани средства е нищо.Това не е кризисна мярка за намаляване на безработицата.Нямаш ли развита градска пътна мрежа ,която да изпрати и поеме потока ,все едно нямаш магистрала.