С панихида за загиналите и молебен за здраве и благоденствие на гражданите на Шумен и целия български народ, отслужени от архиерейския наместник отец Димитър в храма „Свето Възнесение Господне", започнаха тържествата по повод 135-годишнината от освобождението на Шумен от османско робство.
Шуменци се поклониха и пред изнесената за празника от трезора икона на Св.Св. Кирил и Методий, дарена на града от генерал Белокопитов на 18 юли 1878 г., съобщиха от общинския пресцентър.
На службата присъстваха кметът на Шумен Красимир Костов, областният управител Венцислав Венков, председателят на общинския съвет проф. Георги Колев, гостите от Подолск, Русия - Сергей Викторович Горелов – заместник-кмет на града и Сергей Иванович Левчук - директор на Управление „Администрация", почетният гражданин на Шумен Геворг Кесоян и бившият посланик на Русия у нас Виктор Шарапов, консулът на Русия във Варна Максим Алешин, почетни граждани, зам.-кметове, гости.
След църковната церемония бяха поднесени венци и цветя пред паметника на загиналите за свободата на България в двора на църквата.
След церемонията Сергей Горелов заяви: „Много ми е приятно, че сме поканени за участие в тържествата по повод годишнината от освобождението на Шумен, че тук помнят и почитат руските герои, освободили Шумен, дали живота си за освобождението на братята българи. Изключително приятно ми е, че е запазена иконата на светите братя Кирил и Методий, подарена на шуменци от руския генерал Белокопитов. Отношенията ни продължават да се развиват в областта на културата, в исторически план, обсъждаме и нови идеи за обмен В икономиката за жалост заради различно законодателство нямаме възможност за контакти. Имаме много общи идеи за сътрудничество, надяваме се те да бъдат осъществени".
„Безкрайно се радвам на тази чест, с която ме удостоява вашият град, изпитвам особени чувства към Шумен, с който съдбата ме свърза. За мен е чест да участвам в благотворителни прояви, с удоволствие бих участвал и в други икономически проекти в полза и за развитието на Шумен", каза почетният гражданин на Шумен Геворг Кесоян след църковната церемония. Той сподели, че в Шумен е намерил много приятели. „Има много направления, в които може да се прави добро и аз ще продължа да работя", каза в заключение Кесоян.
Вектор Шарапов подчерта общата съдба на руския и българския народи в исторически и съвременен план. „ Като гражданин на Русия, работил в България, ще подчертая, че двата наши народа имат обща съдба. Сега ние сме различни – България е член на НАТО и ЕС, но историята продължава да ни свързва. Благодаря на всички жители на Шумен за уважението, което проявявате към руския народ. Днешното събитие е показателно, че връзките не са прекъснати и ще продължат да съществуват", каза в заключение Виктор Шарапов.
Следобед, в 18 ч. пред драматичния театър тържествата продължават. Слово за празника ще произнесе кметът Красимир Костов. Ще бъде връчено званието „Почетен гражданин на Шумен" на Геворг Кесоян, след което ще започне възстановката на събитията от 1878 г., пресъздадени от участници в клуб „Традиция". Тържествата ще завършат с концерт на представителния духов оркестър на Военноморските сили – Варна.
ШУМ.БГ
Коментари
комунисти
Заглавна страница на в. "Работническо дело", 12 декември 1989 г.
ПЛЕНУМ
НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ
СОФИЯ, 11 декември (БТА). Днес в резиденция „Бояна“ започна пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия.
Освен членовете и кандидат-членовете на Централния комитет на партията в пленума участвуват секретарят на БЗНС, членовете на Постоянното присъствие на БЗНС, първият секретар на ЦК на ДКМС, ветерани на партията, изявени дейци на стопанската и духовната сфера.
Доклад на Политбюро на ЦК на БКП „За състоянието на страната, партията и непосредствените задачи“ изнесе генералният секретар на ЦК на БКП ПЕТЪР МЛАДЕНОВ
В началото на разискванията бе прочетено писмо от ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА до пленума на Централния комитет. Изказаха се членовете на ЦК на БКП: ИВАН ТЕНЕВ — председател на Асоциация „Електроника“, ГЕОРГИ ГРИГОРОВ - първи секретар на Софийския градски комитет на БКП, ДАВИД ЕЛАЗАР — директор на Института по история на БКП.
Участниците в пленума приеха предложението, което от името на Политбюро направи председателствуващият заседанието, членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ, всички изказвания да бъдат публикувани, като всеки оратор сам съкрати една четвърт от текста.
Единодушно бе избрана комисия по резолюцията на пленума с председател члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП АНДРЕЙ ЛУКАНОВ.
Утре пленумът продължава своята работа.
ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА СТРАНАТА, ПАРТИЯТА И НЕПОСРЕДСТВЕНИТЕ ЗАДАЧИ
Другарки и другари,
Измина един месец от Ноемврийския пленум на ЦК на Българската комунистическа партия. Неговите решения се посрещнаха със спонтанно одобрение от българския народ. Той изрази категоричната си подкрепа за нов курс на партията, за преодоляване на допуснатите дълбоки деформации, за изграждане на съвременна социалистическа и правова държава със силите на целия народ, на цялата българска нация.
И така поставено бе началото на коренен поврат в положението на страната. Едва ли има съмнение, че е необходимо да започнем дълбок и честен анализ, за да осъзнаем същината на причините, които доведоха партия са и държавата до настоящата криза, за, да намерим верния изход от създалата се ситуация.
У нас намира израз отдавна натрупалото се недоволство. И тази реакция е напълно обяснима. Изминаха няколко десетилетия от победата на социалистическата революция, която откри пред България широк простор за обществен, икономически и духовен прогрес, за истинска народна власт и човешки свободи. Страната преодоля наследената изостаналост и създаде голям икономически потенциал. Осъществен бе бърз напредък в културното развитие, ликвидирани бяха тежки социални язви. Народна република България получи най-сетне истинска международна сигурност. Тези постижения са безспорни и всеки опит за тяхното подценяване би влязъл в противоречие с историческата истина.
Ние обаче няма да се окажем на висотата на своята отговорност пред народа като управляваща партия и като Централен комитет, ако не видим, че през последните години страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.
Когато говорим за сериозна кризисна ситуация ние имаме предвид следните явления и тенденции, оказващи силно социално, икономическо, политическо и морално влияние върху общото състояние на нашето общество:
– дълбоки деформации в обществото и системата на управление,
– стагнация в икономическото ни развитие,застрашително изоставане в структурното и технологичното обновяванена икономи ката вследствие на груби грешки в стопанската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг,
– увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция,
– сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности,
– достигане на уродлива стенен в развитието на режима на лична власт на Тодор Живков – и като резултат от всичко това сериозно намаляване на доверието към партията.
Затова първият главен въпрос, на който трябва да отговорим, е: как се стигна до това положение и кой е виновен?
Преди да се опитаме да отговорим като партийно ръководство, би следвало да се направи едно уточнение. Очевидно на сегашния етап ние не можем да дадем подробен и аргументиран отговор относно всички многобройни обективни и субективни причини за създалото се положение. Това може да стане само след внимателно и безпристрастно изучаване, за което трябва повече време. Окончателното заключение тепърва предстои. Но ние днес поставяме решително начало на една всестранна преоценка на досегашните години на българския социализъм. Ние започваме остър завой в нова посока. И въпреки това относно главните, принципните причини за създаденото трудно положение в България сред нашето общество има пълно единодушие. Става дума за сталинския модел, който в нашите условия придоби специфично български национални черти.
Що се отнася до осмислянето, до възприятието на този извод, смятам, че и в партията, и в обществото е нормално да има дискусии, различия и нюанси. Всеки бе по своему съпричастен към системата, по своему търсеше в нея своето място, имаше своето отношение към произтичащите в нея процеси.
За всички нас тук влошаването на положението в страната не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководство формираше екипи, създаваше „концепции“. От тях се очакваше чудо, което да доведе до преодоляване на тежките проблеми и да започне едно щастливо развитие. В ход бе непрекъсната смяна на кадрите, трескави реорганизации следваха една след друга. Някои твърдяха, че така се трупа положителен опит, но от практическа гледна точка резултатът бе неизменно нулев, направо вреден.
И така главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинска административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението, намиращ се в ръцете на бюрократичната върхушка. А нейна основна грижа бе не преодоляването на кризисните явления, а запазването на господствуващите позиции във всеки сектор на обществения живот.
В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узурпира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върховния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции.
Това бе дълбоко обидно за нашия народ, който със самоотвержен труд положи основите на един обществен строй, свободен от експлоатацията на човек от човека. Върху базата на съграденото от него режимът дегенерира в диктатура на клан, при която реално действуващите лица бяха личният кръг на .генералния секретар и неговият пропаганден и репресивен антураж.
„Научните кадри“ на предишното ръководство се опитваха да оправдаят проблемите с „грешките“ на класиците на марксизма-ленинизма, с изостаналостта на българското общество, което не било дорасло за социалистическа революция, с интригите на империализма или с дефектите на субективния фактор. Това се правеше с явната цел да се оправдае Тодор Живков и неговата камарила. Но тук е и гвоздеят на въпроса. Сред ръководството, по чието време се допускаха различните неуспехи, а ако трябва да бъдем честни, нека ги наречем провали, бяхме и ние, сега тук присъствуващите, или по-голяма част от нас. Това ръководство бе единодушно избирано на редица партийни конгреси, получаваше от тях одобрение за своята политика. Нашето чистилище може да бъде само оповестяването на истината, на цялата истина.
Много са въпросите, които чакат отговор. Навярно първият е как можа да се случи така, че четиридесет и пет години след социалистическата революция ние да изпаднем в днешната обществена стагнация? Без да навлизам в по-обстоятелен социологически и политически анализ, който неизбежно ще се наложи ако не днес, то утре, ще споделя с вас някои съображения, които, щем-не щем, трябва да имаме предвид, ако истински търсим отговор на въпросите и решения за стабилизация в политически и икономически план.
I.
Другари,
Направените дотук тежки констатации и обвинения ще „увиснат във въздуха“, ще станат повод за политически спекулации и ново напрежение, ако ние не разкрием реалистична и правдива картина за състоянието на икономиката, държавата и партията.
Обективната оценка на социално-икономическото състояние на страната трябва да започнем с извода, че предишното ръководство ни оставя в наследство един прогресиращ икономически спад.
Първо. Очертава се силно спадане на темповете на икономическия растеж.
Като имаме предвид, че това спадане цротича паралелно с бързо увеличаване на вътрешния и външния дълг на страната и на инфлацията, може да се направи изводът, че по същество през последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.
Второ. Появиха се и се задълбочават някои остри диспропорции в икономиката.
Влоши се материалната и суровинната осигуреност на производството. Прогресивно се увеличава делът на амортизираните производствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40–45 на сто. Нарушиха се основни народностопански баланси.
Засили се тенденцията на изоставане на количеството и качеството на произведените стоки от изискванията на потребителите. Производството на редица стоки през последните няколко години е по-малко в сравнение с 1980 година. Това се отразява преди всичко върху жизненото равнище на хората и върху състоянието на вътрешния пазар.
Особено опасна за цялостното развитие на страната е нарастващата „пропаст“ между паричните средства на населението и наличните стоки и услуги. Така например за периода след 1980 г. паричните доходи на населението са нараснали с 54 на сто, а обемът на стоковите фондове — с 39 на сто. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само през 1989 г. се очаква свободните парични средства да се увеличат с още 1,8 млрд. лева!
Трето. Изключително сериозни проблеми се натрупаха във финансовата сфера. Държавният бюджет е поел непоносими за нашите мащаби разходи. Много от тях прикриват некадърност в управлението, неефективни инвестиции, нискокачествен и лошо организиран труд. Прекомерните разходи на държавата и създадената сложна система от държавни гаранции направиха годишния размер на субсидиите, надбавките и премиите около 7 млрд. лева, което представлява над 1/4 от общия размер на бюджетните разходи. Като резултат от това много години наред бюджетът приключва с голям дефицит. Дългът на държавата към банките надхвърли 10 млрд. лева при годишен размер на бюджетни приходи за 1988 г. 26 милиарда.
Всички тези проблеми намират краен израз в задълбочаването на инфлационните тенденции. Непризнаването на инфлацията досега, а оттук и отсъствието на надеждни лостове за нейното управление ускоряват обезценяването на българския лев, намаляват неговата вътрешна и външна покупателна способност.
Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободно конвертируема валута. Брутният дълг на държавата в конвертируема валута надхвърли 10 млрд. долара. Притежаваме златни валутни резерви в размер около 1,3 млрд. долара. От предоставени кредити на други страни ще получим в близките години около 1,5 млрд. долара. При това положение чистият дълг на страната в конвертируема валута наближава 8 млрд. долара, което трябва да оценяваме като критична граница.
Особено неблагоприятно е, че нарастването на задълженията става на фона на намаляваване на постъпленията в конвертируема валута и при съхраняване на зависимостта на икономиката и на социалната сфера от вноса по второ направление. Сега брутните ни задължения неколкократно надвишават годишните постъпления в свободно конвертируема валута. Само лихвите, които трябва да плащаме за тях, ще възлязат през следващите шест години на 4—4,5 млрд. долара. Ако не променим лещата, над половината от годишните ни валутни постъпления ще бъдат изразходвани за погасяване на дълга. Погашенията ще погълнат и значителна част от прираста на националния доход.
Същевременно трябва да отбележим, че в последно време страната изплати задълженията си към социалистическите страни и в момента нашият платежен баланс с тях е уравновесен.
Четвърто. Като цяло можем да говорим за относително а в някои случаи и за абсолютно намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската икономика. В основата на тази заплашителна тенденция лежат сериозни инвестиционни грешки през последните две десетилетия. Същевременно трябва да отбележим, че ние сериозно изостанахме в технологичната област, в качеството на стоките и тяхната надеждност.
Казаното потвърждава извода, че народното стопанство се намира в период на прогресиращ икономически спад.
Големият въпрос е: какви са причините за натрупаните негативни явления?
Преди всичко трябва да напомним, че началото на сегашните трудности на страната датира още отпреди 15–20 години, но те особено се изостриха през последните две петилетки. През целия този период независимо от решенията на партийните конгреси и конференции страната продължи да се развива на екстензивна основа при непрекъснато увеличаващ се недостиг на трудови и суровинни ресурси. Икономиката започна все по-често да боледува, което намираше израз в моралното и физическо изхабяване на основните фондове, в увеличаването на размера на незавършеното строителство, в намаляването на общата ефективност на производството.
Благодарение на специфичната икономическа ситуация, създала се след суровинно-енергийната криза през 1973—1975 г., страната успя да привлече допълнителни външни източници на растеж, което тогава позволи временно да се даде нов тласък в развитието на икономиката. Ние не използвахме обаче пълноценно тези възможности.
Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да доведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, до затова пък тежат като воденичен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които издържа цялото общество. Само Заводът за тежко машиностроене в Радомир, който е силно нерентабилен, струва на бюджета над 1,2 млрд. лева. Сериозни са последиците от строителството на някои мощности в Русе, на леярните заводи в град Раковски и дори от толкова рекламиралото обновление на химическите заводи в Девня. Допуснатата диспропорция между развитието на финалните производства и производството на материали и комплектацията за тях доведе до прекомерна зависимост на изградените през 70-те и 80-те години мощности на електрониката, химикофармацевтичната промишленост, леката индустрия, машиностроенето и други, а оттук и на народното стопанство като цяло, от вноса срещу конвертируема валута.
Когато говорим за трудности в икономиката, трябва да имаме предвид и факта, че през последните няколко години ние не успяхме да се адаптираме към световното стопанство, въпреки че конюнктурата беше, общо взето, благоприятна за нас. Върху проблемите на българската икономика се отразяват и трудностите на нашите партньори, страните – членки на СИВ.
И така, не можем да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупалите се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно-административната система за управление. Не е случайно, че практически всички социалистически страни се изправиха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и в социалната област.
Същевременно трябва да отбележим факта, че в нашите условия с особена сила се прояви деформиращото въздействие на режима на личната власт, който доведе волунтаризма и субективизма в икономическата политика до рядко срещано в другите социалистически страни равнище.
За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички основни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съждения. Суперцентрализацията на икономическата власт доведе до необосновани инвестиционни решения, до произволно определяне на плановите темпове на растеж, до непрекъснат административен натиск върху всички елементи на икономическата система и създаването на послушен апарат от ръководни стопански кадри. Без да омаловажаваме отговорността на други лица и органи, особено искаме да посочим голямата лична отговорност на другарите Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Стоян Овчаров и Петко Данчев. Тези деформации се задълбочиха през последните няколко години, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пътя на увеличаването на външните и вътрешните задължения на страната. Тази политика с основание може да бъде наречена „след мен – потоп“. По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.
Волунтаризмът в сферата на икономиката се прояви особено силно по отношение на правителството. През последните няколко го дини то беше обезсилено чрез изземване на неговите функции, чрез непрекъснати и необосновани структурни и кадрови промени. Той намери израз и в постоянните и необмислени реорганизации, в абсурдната практика на безкрайни промени на регулиращите стопанската дейност нормативни документи.
Напълно бе пренебрегната ролята на Народното събрание при обсъждането и решаването на народностопанските проблеми и особено при изграждането на нашето стопанско законодателство.
Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговорност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици. Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до ликвидиране на кооперативния строй на село. Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със „затихващи функции“.
Главният показател за оценка на работата беше т. нар. „среден добив от единица обработваема площ“. Цената на постигнатите успехи нямаше никакво значение. Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони на страната и административното закрепостяване на аграрно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси към съответен вид продукция стесни номенклатурата на селскостопанското производство. От традиционен износител България стана ежегоден вносител на картофи, фасул, зеле, лук, фураж и други селскостопански стоки за стотици милиони долари. Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на българската икономика от естествените й природно-климатични условия, унищожи традиции и култура, създавани с векове. Гигантоманията и премахването на малки и средни производствени звена засегна най-чувствително производството на хранителни стоки, търговията и общественото хранене, създаде сериозни проблеми в бита и начина на живот на хората.
Не дадоха очакваните резултати и многото опити в страната през последните десетилетия за икономически реформи. Не можем да не отбележим, че в тях се съдържаха немалко правилни замисли и начинания, че имаше стремеж към демократизиране на икономическия живот. Тези опити за стопански реформи през втората половина на 60-те и в края на 70-те години не засегнаха нарастващото одържавяване на икономиката и режима на лична власт. Ето защо произтичащите от тях практически промени се оказаха крайно ограничени и недостатъчни. Бюрократичната върхушка се боеше да не навредят на нейния монопол върху властта и фактически ги бойкотира. Половинчатите преобразования бяха проведени по административно-силов път. Новообразуваните икономически единици, кълнове на новото, линеят в условията на съществуващата и досега командно-административна система.
Всички тези подходи в своята съвкупност свидетелствуват за една главна особеност на икономическата политика на системата. Това не бе политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности Нея я движеха други пружини и мотиви. Дълбоко вредоносен бе користният интерес на „началниците“ на икономиката да се докарат пред висшето ръководство с изпълнение и преизпълнение на плана, с „пробивни“ идеи и стратегии. Създадоха се условия за подкопаването на традиционните за българина трудови добродетели. „Нагоре“ вървеше лъжлива информация, надолу — завишени възнаграждения за мълчание и съучастие, един общ заговор срещу благополучието на народа.
Държейки с желязна ръка крана на разпределението, административно-командната система откри път за различни извращения. Създадоха се привилегии в социално, професионално, йерархично и класово отношение. Произволът с механизма на разпределението доведе до противопоставяне и съзнателно разпалване на антагонизъм между различни групи като работници и селяни, работници и интелигенция. Тези извращения убиваха вярата у много хора, пораждаха у тях безверие и цинизъм. Живият интерес към труда чувството за дълг отстъпваше място на потребителско отношение към живота. Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на „икономика в сянка“, за най-различни мафии.
Свръхцентрализираният механизъм за планиране опорочаваше естествените връзки между социалните групи. Контактите между производители и потребители се контролираха от центъра и не благоприятствуваха здравословното развитие на стопанството и търговията. Спъваше се създаването на коригиращи механизми, на механизми за саморегулация, затрудняваше се формирането на самоуправляващо се гражданско общество.
Лишеният от стоки потребителски пазар повишава с всеки изминат ден градуса на социалното напрежение. Липсват или трудно се намират продукти от първа необходимост. Свой дял имат и трудностите в придобиване на по-трайни и ценни стоки като телевизори, перални, хладилници, автомобили. Като прибавим редица други липси на стоки за широко потребление и послушаме какво се говори по многолюдните опашки, можем ясно да си представим тежката психологическа атмосфера.
Дори в последно време, когато бяха утвърдени радикални виждания за създаването на социалистическа пазарна икономика и на фирмена организация, носителите на командно-административната система не сложиха оръжие. Независимо от мнението на правителството и на редица специалисти новообразуваните фирми бяха изградени по административен начин — кампанийно и без необходимите проучвания. При формирането на техните ръководства се подходи по традиционния път. Създаването на фирмите се използва за ликвидиране на производствената демокрация и на самоуправлението на трудовите колективи. За сметка на това се засилиха технократичните тенденции. Няма да е пресилено, ако се каже, че една част от апарата, включително на най-високо равнище, се уплаши от демократичните промени и побърза да сведе техните последствия до минимум.
И нещо много важно: икономиката на командите „от горе“, гигантските проекти, липсата на достатъчно демокрация и гласност, невежеството и егоистичните интереси на административно-бюрократичния апарат бяха на път да унищожат прекрасната българска природа. Нашите плодородни полета са напоени с химикали, нашите бистри води са отровени и черни от замърсяване, въздухът в редица градове направо е опасен за здравето. Разбира се, за редица от острите екологични проблеми на страната има и външни причини. Но главното е, че у нас е налице екологическа криза, борбата с която не търпи отлагане нито ден, нито час.
Ето такава е в най-общи линии социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години, която образно можем да характеризираме като прединфарктно състояние.
Другари,
Ленин неведнъж отбелязва колко тясна и взаимнообусловена е връзката между икономика и политика. Командно-административна-та система, която нанесе тежки поражения в икономиката, основа за националното съществуване и обществения прогрес на всяка страна, особено отчетливо изкристализира в дейността на обществено-политическите структури; Липсата на икономическа демокрация съвсем логично кореспондираше с липса на политическа демокрация.
Органите на държавата бяха превърнати във фикция. Правителството приемаше второстепенни административни постановления, твореше норми, които не се изпълняваха, защото нямаше средствата за контрол. Парламентът механично гласуваше закони, които със същото поразително единодушие биваха променяни, а в повечето случаи се оказваха фактически отменяни чрез подзаконови актове.
В резултат на практическото сливане на партийните органи с държавните последните бяха обезличени. Тяхното значение, функциите и авторитетът им са силно принизени. Те се откъснаха от реалните процеси в страната, бездушният формализъм все повече определяше лицето им. Започна се реално отчуждаване на народа от властта.
Разклати се вярата на населението в закона защото той постоянно се нарушаваше от редица ръководни личности и институции. Намесата в дейността на правозащитните органи стана постоянно явление. В самата правна система се ширят вътрешни празноти и сиви зони“ Безсилието на закона се материализираше и в тъжни, и в смехотворни ситуации, някои от които са изнасяни в средствата за масова информация.
В процеса на вземането на политически решения в много случаи липсваше здрава опора върху закона и правото. По тази причина често се прибягваше до импулсивни, необмислени, конюнктурни действия, влизащи в противоречие с редица нормативни и фактически положения. Резултатът бе добре известен – конфликт, парализа, застои.
Командно-административната система на обществото и грубите деформации в управлението се отразиха особено болезнено върху състоянието на духовната сфера. Свидетели сме на такива тежки негативни последици в тази изключително важна област като:
– груба и некомпетентна намеса в оценката на насоките, тенденциите, както и на отделните творци и творби в науката, изкуството и културата,
– широко разпространение на догматизма, схематичния подход и субективизма в теоретичното и политическото мислене,
– корумпиране и безпринципно величаене на отделни дейци в духовната сфера, незаслужено и необосновано компрометиране на крупни български творци в науката и изкуството,
– силен натиск за превръщане на обществените науки и на учените в коментатори на политическите решения,
– потискане на нестандартното творческо мислене в науката и на новаторството в изкуството,
силно изоставане на материално-техническата база на духовната сфера.
През последните 2—3 години, когато проявите и формите на култа към Тодор Живков и неговите абсурдни претенции в областта на теорията достигнаха нетърпима степен, стигна се до пряка конфронтация между режима и голяма част от нашата интелигенция, в т. ч. и с нейните най-талантливи представители в различни области.
Може да се каже, че Тодор Живков носи голяма лична отговорност за формирането и провеждането на безрезултатна и волунтаристична политика в областта на културата през последните години, за създаване на напрежение в отношенията с интелигенцията, за, недооценяване на нейната роля в осъществяването на преустройството. ‚ Една от нашите предстоящи задачи е да се преодолее това напрежение, да се създадат условия за най-широко участие и изключително важна роля на българската интелигенция в процеса на обновлението на социалистическото общество у нас, да се тласне още по-напред развитието на нашата духовна култура. Партията има драгоценно наследство и традиции в работата с интелигенцията, високо цени нейния принос в духовното изграждане на социалистическа България. Ние сме сигурни, че нашата научна, инженерно-техническа, художествена и културна интелигенция ще се включи още по-активно в процеса на преустройството и ще заеме своето място сред водещите сили за неговото осъществяване в Народна република България.
Нашето разбиране е, че по-нататъшното развитие на духовната сфера е невъзможно без извършване на дълбоко преустройство на социалистическото общество у нас. Преустройство на обществото е немислимо без интелигенцията, без постигане на нова степен в развитието на науката, изкуството и културата.
Като правим нашата трудна преоценка за миналото и се стремим да извлечем поуки за бъдещето, от позицията на комунисти и граждани не можем да не споменем негативната роля, която играеха в общата политическа и интелектуална атмосфера на страната личности като Милко Балев, Димитър Стоянов, Ярослав Радев. Разбира се, с тези имена далеч не се изчерпва цялата картина. Списъкът би могъл да бъде продължен. Имаше и редица други хора на ръководни постове, които не помагаха, а пречеха на нашето развитие напред и със своето поведение петняха името на партията.
Другари,
Една от най-тежките истини, които трябва да кажем едни на други като комунисти е, че сега партията преживява сериозна вътрешна криза. Не бих искал да се спирам обстоятелно на този въпрос, но може да се каже, че положението в БКП в значителна степен отразява състоянието на нещата в българското общество като цяло.
За всички нас не е новост, че голямата част от първичните партийни организации и комунистите бяха отстранени от реално и пълноценно участие във формирането на политиката и позициите на партията. В партийния живот доминираха авторитарният стил и методи, хипертрофираният централизъм. В отношенията сви гнездо безпринципността, разви се страховата психоза. Партийните маси изпитваха недоверие към ръководните органи и лично към редица от ръководителите на партията. Разклати се и доверието сред широки социални слоеве от народа към самата партия.
Ние нямаме основания за песимизъм. Нашият народ под ръководството на Българската комунистическа партия работи всеотдайно. Той реши кардинални въпроси в редица области на общественото развитие, доказа на своя земя, че социализмът не е утопия, а възможна реалност. Заедно с целия народ БКП изстрада извода за необходимостта от коренно преустройство и го започна. То освободи огромна политическа и интелектуална енергия за всеобхватно социално обновление.
Да, размисъл, анализ и нова оценка са наложителни. Но отговорността на партията не означава индулгенция за аморалността. Който носи вина за нарушенията на закона, за ощетяването на народните интереси, ще трябва да отговаря пред съда на обществото и на държавата. Всички ние, които в различна степен носим отговорност за дезориентацията и загубата на доверието на масите, що трябва да впрегнем сили, за да може заедно с целия народ да преодолеем кризата. Днес на дневен ред са въжделенията на българската нация за самоуправляващо се гражданско общество, организирано в социалистическа правова държава. Именно в това се състои големият дълг на българските комунисти.
Изходът от кризата и започването на истинското преустройство «яма нищо общо с повърхностните промени, на които сме свикнали досега. Нещо повече: не бива да се лъжем, че този изход е по силите само на партията и държавата. Историческият завой не може да бъде осъществен без активното участие на работническата класа, на селскостопанските труженици, на интелигенцията, без мобилизацията и единството на целия наш народ.
Такава е нашата действителност сега — сложна и противоречива. Но ние не можем да се абстрахираме от нея. Всичко, което искаме да сторим, за добро или за зло, трябва да тръгва от наличната основа, от съществуващите реалности. Никой не бива да се опитва да налага някакви нови схеми, да създава по изкуствен път модели, несъобразени с естествените тенденции и процеси на развитие. Идеите за това развитие следва и могат да се раждат само от самия живот. Съзидателният порив на нашия народ, оплодотворен от тези идеи, ще определя съдържанието на преустройството и пътищата за обновление, на които бих искал да се спра сега.
Другарки и другари,
Кардиналният въпрос е – какво да се направи?
Днес цялата страна, комунисти и безпартийни, млади и стари генерации съзнават дълбоко, че спасителният път е в демонтирането на административно-командната система и създаването на демократична социалистическа и правова държава. Независимо от трудностите, България днес има исторически шанс. Нашият народ е твърдо за преустройството, подкрепя ни Съветският съюз, имаме разбирането и симпатията на международната общност като цяло. Ние трябва на всяка цена да оползотворим този шанс.
Главно условие, за да постигнем реална промяна, да преодолеем кризисната ситуация, е да набележим верни стратегически цели и да осъществим дълбока икономическа и политическа реформа на целокупния обществен живот.
Ние не възнамеряваме да успокояваме нашата общественост, че преобразованията, които възнамеряваме да извършим, ще протекат безболезнено. Възможни са сътресения и колизии както в обществената, така и в икономическата сфера. Но ние нямаме друга алтернатива, освен кардинална трансформация, насочена към постигане на демократичен социализъм и народно добруване, каквито и трудности да се наложи да преодолеем по нашия път като партия и политическо ръководство.
Остротата на социалните и икономически проблеми, пред които сме изправени, извежда на преден план необходимостта да се осъществи комплекс от краткосрочни мерки, целта на които е да се спре задълбочаването на негативните тенденции в икономиката и да се създадат най-необходимите предпоставки за преодоляване на стопанската криза. Разбира се, краткосрочните мерки не може да се разглеждат самоцелно. Тяхната логика и подходите при осъществяването им на всяка цена трябва да бъдат обвързани и съвместими с нашите средносрочни намерения и цели в областта на икономическата политика.
Очевидно е, че ние сега не сме готови, пък и обстановката не позволява, да разглеждаме задълбочено средносрочния и дългосрочния аспект. Но отсега трябва да ни е ясно, че без истинска и радикална икономическа реформа, която ще осигури окончателния демонтаж на командно-административната система и ще приведе в действие неизчерпаемите резерви на човешката изобретателност, инициатива и предприемчивост, ние ,няма да излезем от порочния кръг на палиативите и импровизациите.
Без да навлизаме в подробности, ще изброим следните основни проблеми, на които трябва да се намери отговор с икономическата реформа, като пристъпим към тяхното решаване още отсега.
– Да преодолеем докрай немарксисткия в своята основа възглед за несъвместимост между социализма и пазарното стопанство, да се ориентираме решително към създаване на социалистическо пазарно стопанство, което единствено осигурява възможности за действителна демократизация не само на икономическия живот, но и на обществения живот въобще.
– Да осигурим условия за широко и безпрепятствено развитие на всички форми на собственост, в т.ч. смесени, на основата на тяхното равенство пред закона и при уважение на основните принципи, върху които ще изграждаме новото социалистическо общество в България.
– Да намерим най-подходящите форми за гарантиране принципите на социалната справедливост в условията на пазарното стопанство, като използваме широко положит
Гаргамел
Нас комунистически пленуми и глупости не ни интересуват. Интересува ни кога ще си подават оставката и ще напуснат?!
555
"Откакто свят светува все мазното отгоре плува." Радой Ралин
555
До Гаргамел
Приятелю,на 23.09.2013 г.се навършват 90 години на тяхното кърваво въстание. Това е датата на която те ще разберат,че власт се дава и без кръв и се взема от народа.
Анонимен
един представител на първата политическа сила от последните избори няма на събитието от уважение към страната!та нали се зовът граждани на българската държава!
Zakurra Mafanetti
кумета да внимава да не запали фустата на леличката че комбинация от алкохолни пари и свещичка става....буууууум
Стамболов
Къде сте, НЕуважаеми демократи,представители на десните партии, на това историческо събитие за българите?! Отидохте ли да се помолите за жертвите на българския 500-годишен геноцид и да благодарите на Бога за Свободата?!
Къде сте, обикновени граждани, паддържащи демокрацията, ЕС и НАТО? Нима не получихте разрешение от турци, американци и евреи?